— И те е поканил?
— Поднасях сандвичите. Изчакай секунда, ето, сядам пред компютъра. Как беше името?
Произнесох го по букви. Чух тракането на клавиатурата.
— Така. Кой?
— Как кой?
— Рафаел Бланчард първи, втори или трети? Дребен аристократ.
— Аристократ? В Англия?
— Да.
— Онзи, който може да е живял в Австралия през трийсетте години.
Поредно тракане на клавиатурата, поредно прозяване.
— Първи. Живял е в Австралия от 1930 до 1934 г., по-специално в Тасмания. Да не би да ме караш да ти търся родовата история от Лондон? Оценяваш ли иронията?
— Има ли негова снимка?
— Разбира се. Само че е малка… Не, почакай. Има и по-голяма.
Отидох до масата в коридора и взех снимката на баба ми с непознатия мъж.
— Опиши го. Набит, с четвъртита челюст.
— Нищо подобно. Прилича на пудинг, с тъмна къдрава коса и момичешки очи.
Погледнах мъжа на снимката. Нямаше начин да бъде описан като пудинг с къдрава коса и момичешки очи. И все пак ми беше трудно да се откажа току-така от идеята.
— Искаш ли да ти я изпратя по факса?
— Нямам факс — отвърнах.
— По мейла, тогава?
Това щеше да отнеме прекалено много време.
— Можеш ли да намериш номера на факса на местната гимназия и да я изпратиш там? Гимназията в Люинфорд. Изпрати я на вниманието на Патрик Тейлър и кажи, че е за мен. — Чух се и мигновено изпитах вина. — Съжалявам, Аделаид. Знам, че вече не съм ти шефка, но…
— Всичко е наред, Ем. Днес по-късно ще я изпратя. Само че би трябвало да се уредиш с имейл.
— Няма да оставам толкова дълго — казах аз. — Скоро си тръгвам. — Боже, бях се уморила да се слушам как го повтарям.
* * *
Моника, вече оздравяла, се върна на работа в четвъртък с факса от брат си.
— Е, кой е той? — попита тя, когато ми подаде сгънатата снимка.
Разгънах я внимателно. Разочарование.
— Не този, който си мислех, че може да е — отвърнах. — Поредната мистерия. Този мъж явно е подарил фермата на баба ми през 1934-та, но не знам защо.
— Би трябвало да отидеш при Пинелъпи Сайкс.
— Да, и цветарката ми го каза. — Само че не ми се тръгваше по този път, да създавам нови запознанства, да се свързвам по-здраво с града. Може би щях да намеря всичко, от което се нуждаех, тук, в къщата.
* * *
В петък сутринта седях на кухненската маса, ядях препечена филийка и пиех кафе, когато на вратата се почука. Моника си имаше ключ, затова знаех, че не е тя. Станах неохотно — не обичах да ме прекъсват, докато се храня, нито пък очаквах неканени гости — и отидох да отворя. На прага стоеше дребна жена със ситно къдрава черна коса. Сигурно наближаваше петдесетте, но всеки сив косъм бе старателно боядисан.
— Мога ли да ви помогна? — попитах аз, мислейки си за кафето, което изстива на масата.
Тя веднага протегна ръка да ме поздрави.
— Аз съм Пинелъпи Сайкс. Чух, че сте питали за мен.
— Това не е съвсем вярно, хората ми казаха за вас — казах аз. — Не ви очаквах.
— Минавах наблизо. Отивам за уикенда на гости на сестра си в Ласистън. Удобно ли е да поговорим сега?
— Заповядайте — поканих я неохотно. — Тъкмо закусвах.
Пинелъпи огледа всяка подробност от къщата с любопитство, докато влизахме в кухнята.
— Никога ли преди не сте били в „Дивото цвете“? — попитах аз и се зачудих дали ще е прекалено грубо, ако продължа да си пия кафето, без да ѝ предложа, знаейки, че ще е грубо.
— Не, беше заключена от десетилетия. Много история има тук.
— Кафе?
Тя отказа и отношението ми към нея се стопли.
Седнах и възобнових закуската си.
— Да, много история. Има много книги, които можете да вземете, стари архиви за фермата.
Очите ѝ се разшириха.
— Страхотно.
Свих рамене.
— Иначе щяха да отидат на боклука.
— Не изхвърляйте такива неща. Ще ги взема. Един ден мисля да напиша книга за Тасмания по време на Депресията. — Тя седна срещу мен. — Майка ми познаваше баба ви.
— Наистина?
— Не много добре. Но е идвала и е играла в „Дивото цвете“ по време на някои от училищните ваканции. Живели са в съседната ферма две години. Мама ми е казвала, че имало малко момиченце, което идвало през всяка ваканция и си играели заедно по цял ден. Не си спомням името ѝ, обаче.
— Майка ви дали ще си спомни?
— Тя почина преди четири години.
— Съжалявам. Знаете ли нещо друго за момиченцето? Виждате ли, натъкнах се на малка загадка. — Разказах ѝ за снимката и тя поиска да я види.
— Направена е през 1929 или през 1930 година — каза тя. — Съдя по дрехите, а така също и от уличната сцена. Това е Хобарт. Имало е улични фотографи, които правели снимки на минаващите, след това им ги продавали в края на седмицата много евтино. Но този магазин тук… — Тя забоде пръст в табелката на един магазин, който не бях забелязала. „Селскостопански продукти от Макуилям“. Фалираха през 1931 година, по време на Депресията.