— Значи това дете…
— Тя е на около годинка тук, което означава, че е била на същата възраст като майка ми. Чудя се дали е същото момиченце, с което си е играла. Било червенокосо. Тичали тук като дивачета, казваше ми мама, без всякакъв надзор.
— Мислите ли, че е била дъщеря на Бийти?
Пинелъпи поклати глава.
— Не. Мама казваше, че в края на ваканцията идвала една черна кола и я вземала. Мъж и жена. Според майка ми били родителите ѝ.
Почувствах се измамена, макар да не знаех защо.
— О, разбирам…
— Предполагам, че Бийти ѝ е била леля.
— Бийти не е имала никакви братя и сестри.
— Тогава сигурно са били близки семейни приятели… Завършихте ли закуската си? Бих искала да видя онези книги.
Допих кафето си и я заведох в дневната, като благодарно ѝ предоставих книгите, натрупани върху пианото. Тя загледа с копнеж писмата, но те бяха прекалено лични и прекалено тясно свързани със семейството ми, за да ги давам. Пинелъпи обеща да прегледа някои от материалите си вкъщи и да се опита да разбере дали Бийти не се споменава някъде другаде, след което си тръгна тъкмо при пристигането на Моника.
Оставих отново фотографията на масата в коридора, чувствайки се странно разочарована.
18
В събота сутринта беше облачно, заплашваше да вали и аз се събудих с дращещо гърло и главоболие. Помислих си да се откажа от пътуването до Хобарт с Патрик и да си остана в леглото през целия ден. Но щях да се чувствам прекалено виновна. Горещият душ ми проясни малко главата и вместо обичайните дънки облякох единствената рокля, която си бях донесла. Пуснах косата си свободна и се надявах да изглеждам хубава, макар да не бях сигурна защо го искам. Бях си помислила в началото, че Патрик е привлечен от мен, но всъщност нямаше никакви доказателства за това. Той се различаваше от повечето мъже, които познавах. Не беше шлифован и уверен като Джош, нито пък по момчешки груб като баща ми. Беше мълчалив, но не срамежлив. Вежлив, но не слабоволев. Не че си бях паднала по него; все още бях влюбена в Джош. Бях просто заинтригувана. Той беше различен.
Патрик пристигна навреме, не каза нищо нито за роклята, нито за косата ми и тръгнахме от „Дивото цвете“ точно когато дъждът започна. Той изглежда се чувстваше добре като не говори, така че аз гледах как пейзажът отминава покрай прозореца ми, докато чистачките се движеха ритмично по предното стъкло. В пороя под изсъхналите криви дървета стояха неподвижни и злочести овце.
— Отвратително време — обади се той най-после.
— Всъщност аз обичам дъжда.
— Не е приятно за шофиране, обаче. — После отново млъкна.
Размърдах се в седалката и му хвърлих поглед крадешком.
Имаше такова сериозно лице, благодарение на строгите вежди и много правия нос. После обърнах очи към предното стъкло. Дъждът се лееше на потоци и Патрик намали скоростта.
— Съжалявам, бях планирал да спра в едно малко градче, недалеч от пътя, за кафе. Но може да отнеме малко повече време да стигнем дотам в това време.
Осъзнах в този момент; че е мълчал, защото е нервен. Стискаше волана много здраво и цялото му тяло беше напрегнато.
— Добре ли си? — попитах го. — Май шофирането в мокро време не ти е любимото? — Опитах се да звуча безгрижно, приятелски.
Той не се усмихна.
— Да, може да се каже. — Последва нова пауза. — Родителите ни… Катастрофираха… Моника беше на седем, а аз на седемнайсет. И ние бяхме в колата. Татко изгуби контрол в дъжда. И той, и мама умряха.
Мълчах от смущение известно време и въображението ми рисуваше какво трябва да е преживял Патрик в онези мигове; а после мълчах от жал.
— Много съжалявам — успях да избърборя. — Не знаех за родителите ти. — Макар че като се замисля, се бях запитала защо Моника никога не споменава майка си и баща си. — Не бързай. Коляното ми е добре засега. — След това ме завладя любопитство. — Какво се случи после? Кой се грижеше за теб и за Моника?
— Ние — отвърна той. — Или по-скоро, аз. Беше точно преди края на последната ми година в гимназията и имаше идея да изпратим Моника в дома на чичо ни в Мелбърн, но искахме да останем заедно. Наследихме семейната къща, така че имахме къде да живеем. Намерих си работа на половин ден и някак се справяхме. Беше наистина трудно. Работех, където намеря, разчитах на съседите да я вземат от училище, когато бях в университета. Винаги съм чувствал вина, че израсна такава странна, но все пак тя изгуби родителите си, така че предполагам, че можеше да бъде и по-лошо. Нямам вина.