— Разбира се. Свършил си страхотна работа. Моника е чудесна млада жена.
— Приех работата в окръжната гимназия в Люинфорд, когато Моника беше още там. Няколко години всичко беше лесно. — Той сви рамене. — Направих каквото можах.
Опитах се да си представя какво ли му е било. Никакви тийнейджърски щуротии, никакви пиянски запои с приятели. Вместо това е работел и се е грижел за малката си сестра.
Опитах се да си спомня какво съм правила през последната си година. Бях зарязала гимназията, защото не ми пукаше, струваше ми се, че съм над всичко това. Бях приета вече в две танцови академии в Съединените щати, и очаквах да ми се обадят от една в Лондон. Мама искаше да следвам в Австралия. Двете с нея вечно се карахме. Тя искаше да контролира всичко, а аз бях прекалено своенравна. Веднъж се бяхме скарали здравата, може би най-големият скандал в живота ми. Казах ѝ, че я мразя. Бях дете, което се мисли за пораснало. Патрик беше поел отговорностите на възрастен, но е бил малко по-голям от дете. Както винаги, се опитах да не мисля за неща, които съм правила отдавна в миналото, но тази мисъл ме накара да изпитам срам за разглезената хлапачка, каквато съм била.
— А как започна с „Холихокс“?
— Марлон — каза той. — Ще се запознаеш с него днес. Преподаваше театрално изкуство за кратко в училище. Това всъщност е негов проект, преди една властна и тиранична жена е свирала на пиано. — Той се усмихна неловко. — Съжалявам, но тя наистина беше такава. Крещеше на децата. Той ме попита дали не мога да я замествам за няколко месеца, докато намери друг, и месеците станаха две и половина години.
Той говори известно време за децата. Беше тръгнало като проект на четири майки с деца със синдром на Даун, после бе продължило да се разраства. Някои от децата бяха аутисти, други слепи, едно беше глухо, но усещаше ритъма на музиката през пода. Идваха от всички южни части на Тасмания. Патрик разказа за концерта, който бяха изнесли миналата година и как премиерът се бе случил в Хобарт, и бе дошъл да го гледа, за това как танците помагат на децата, как им дават увереност, подобряват координацията им и те се сприятеляват едно с друго. Чувствах се все по-неспокойна: той изглеждаше толкова непринуден и приемаше тяхната различност. А аз бях сигурна, че ще съм непохватна, че ще кажа нещо погрешно.
Дъждът намаля, когато слязохме да направим първата си почивка и да си вземем кафе. Аз повървях няколко минути, забелязах, че болката не е толкова лоша, и подтикнах Патрик да тръгваме, докато не е заваляло пак силно. Бяхме в Хобарт в девет и петнайсет.
„Холихокс“ се упражняваха в театъра на едно частно училище, което гледаше към река Деруент. Патрик ме поведе към широките двойни врати, отворени към широко фоайе. Зад него се намираше неголяма театрална зала.
Седалките бяха подредени в редици, сцената — на пода. Висок, тъмнокос мъж във високи гамаши ни поздрави:
— О, колко се радвам да ви видя! — възкликна възторжено той, хвана ръката ми и здраво я разтърси. — Изглеждате прекрасно! Тази рокля ви стои божествено! Виждал съм ви само на снимки. На живо сте два пъти по-разкошна!
— Благодаря — отвърнах, нагаждайки се към неговата изключителна общителност. — Благодаря ви, че ме поканихте да дойда днес.
Всичките му изречения бяха придружени от драматични ударения.
— Не, не, аз ви благодаря. Децата още не знаят, че сте тук, но наистина ще се радват да видят истинска жива балерина! Боже мой! Направо ще умрат от радост! Особено Мина. Нали, Патрик?
Любезният глас на Патрик беше в пълен контраст с този на Марлон.
— Мина Балерина — каза той. — Много обича балет.
— Тя е звезда! — изписка Марлон. — Ще я харесате, сигурен съм.
Седнах на един стол на първия ред, докато те подготвяха залата. Патрик донесе електрическо пиано иззад кулисите и изсвири няколко парчета на него. Марлон се перчеше, редейки нецензурни стихове, докато не дойдоха първите деца и техните родители, когато си придаде толкова тържествен и благоприличен вид, че се запитах дали не съм си въобразила видяното преди малко. Предната редица бавно се изпълни с родители, докато децата — от малки до тийнейджъри — се наредиха до Марлон, за да им върже панделки на китките — розови — за лявата, сини — за дясната. Десет от осемнайсетте имаха косите очи и квадратните черти на болни от синдрома на Даун, но като се изключи това, бяха най-различни.
Гледах ги как се приготвят. Някои изглеждаха по-весели, по-адекватни на ситуацията. Други се движеха като в сън. Трети от концентрирани ставаха шумни и неспокойни, и се държаха плътно до родителите си. Но когато Патрик засвири началните звуци на стара любовна песен от мюзикъл, който не можех да си спомня, те внезапно се съсредоточиха и побързаха да заемат позиции. Марлон започна да вика: