— Вдигни розовата! Вдигни синята! Обърни се! Ръцете горе и… бавно!
Признавам: не мислех, че ще е приятна гледка. Представях си, че ще са тромави, несръчни, че няма да могат да следват инструкциите точно. Но в танца имаше толкова детска грация, дълбок ентусиазъм изпълваше крайниците и озаряваше лицата им. Беше красиво. Никога не съм се чувствала по̀ човек. Преглътнах сълзите — не исках някой да си помисли, че съм натъжена или ги съжалявам — и оставих бавната, меланхолична музика да ме завладее.
Когато свърши, родителите и аз аплодирахме възторжено. Марлон се обърна и се поклони театрално.
— А сега — каза той, — нашият специален гост. Хора, това прекрасно създание на първия ред е прочута балерина. Ема Блексланд-Хънтър.
Не знаех какво да правя, така че се усмихнах и помахах с ръка. След секунди децата ме наобиколиха, искаха автографи, задаваха въпроси. Не знаех кого да погледна и на кого първо да отговоря, но след това едно по-голямо, тъмнокосо момиче със синдрома на Даун седна на стола до мен и взе ръката ми. Обърнах се към нея.
— Аз съм Мина — каза тя.
— Радвам се да се запознаем — усмихнах се.
— Мина Балерина.
— Да, чух за теб.
— Можеш ли да ме научиш да играя балет?
Тя говореше трудно, но аз я разбирах идеално, за разлика от другите.
— Аз… мога да ти покажа някои движения, предполагам.
— Вече знам всичките позиции. Нека ти покажа. — Тя ме дръпна за ръката и ме измъкна от стола.
Оказах се в средата на сцената, сред тълпа от деца. Мина застана пред мен и изреди позициите. Помогнах ѝ да оправи ръцете си на четвъртата позиция и краката на петата, макар че физически тя просто не бе в състояние да изпълни последната.
— Ще ми покажеш ли нещо друго? — попита ме тя.
Погледнах Марлон, който се усмихна и сви рамене. Нямах представа какво може Мина.
— Какво ще кажеш за първата позиция в арабеска?
— В нея трябва ли да се стои неподвижно? Защото аз обичам повече да танцувам. Обичам „Лебедово езеро“.
— Да се играе „Лебедово езеро“ е много трудно. Трябва да си помисля. Не…
— Ще ни потанцуваш ли?
— Аз… Не, не мога. Нараних си коляното. Не може да се движи както трябва.
Мина кимна благоговейно.
— Случи се и с една моя приятелка. Преживя автомобилна катастрофа и сега е в инвалидна количка.
Марлон се намеси:
— Добре, Мина. Сега да оставим и другите да поговорят с Ема. Кой иска автографи?
Надигна се цял хор от гласове, и докато подписвах автографи, се опитвах да измисля на какъв точно танц да науча Мина. Усещах, че съм я разочаровала. Тя очевидно не притежаваше физически възможности за неща от голямата хореография: можеше да движи ръцете си достатъчно добре, но подвижността на долната част на тялото ѝ щеше винаги да я спъва. Но въпреки всичко гореше от желание и беше луда на тема балет. И след като я бях гледала как танцува, видях, че прави всичко, на което е способна.
Изгледах останалата част от репетицията, потънала в мисли. Марлон се държеше чудесно с децата, строго и любящо, като от време на време пускаше по някоя шега, за да ги разсмее. Патрик свиреше красиво и беше търпелив и спокоен.
Когато репетицията свърши и децата започнаха да се разпръсват и да бъбрят радостно, Мина отново се приближи.
— Ще дойдеш ли да ни видиш следващата седмица?
— Не знам — отвърнах. — Ще се опитам. Патрик трябва да ме докара, така че ще трябва да го помоля.
— Ще ме научиш ли да играя балет?
— Мина, аз наистина съм в Тасмания за съвсем малко.
Патрик, който бе чул името си, се присъедини към нас.
— Хайде, Мина, баща ти ще те чака отпред. — Той я изведе.
Аз вдигнах чантата си и я преметнах през рамо.
Патрик се върна.
— Тя живее сама с баща си — обясни той.
— Баща ѝ сигурно се гордее с нея.
— Никога не е влизал вътре.
— Сериозно?
— Оставя я, след това идва да я вземе. Едва го виждам през предното стъкло на колата му. Тя е най-голямата тук; току-що навърши седемнайсет.
— Има голямо желание.
— Чудесна е. Но си мисля понякога, че е тъжна. Всички танци, които правим, са към стари песни или поп балади. Мисля, че ѝ се иска нещо, което прилича повече на истински балет.
Отворих уста да кажа, че мога да помогна, но промених мнението си. Скоро щях да си замина. По-добре да не повдигам очакванията на хората.