* * *
Моника и аз напредвахме. Вече не се чувствах толкова виновна, когато изхвърлях нещо. Не беше нужно да пазя всяка поздравителна картичка, всяка рисунка на вуйчо Майк. Разполагах с една седмица, преди да излетя обратно, и ако работех по график, бях сигурна, че ще успея. Моника оставаше до късно. Аз сортирах кашони до след полунощ, след това заспивах, сънувайки още кашони, пълни с различни неща.
Тогава Моника намери ключа. Чистеше трапезарията, като вадеше чекмеджетата на дъбовия бюфет едно по едно. Ключът не беше скрит, просто бе паднал отзад в чекмеджето и бе затрупан.
— Виж… — Тя стоеше на прага на кухнята, където сортирах бизнес писма върху масата.
Вдигнах поглед. Тя ми го подаде и ми каза къде го е намерила.
— Трябва да е за къщата на стригачите, нали? — предположих.
— Това е единствената врата, която не можахме да отключим.
— Ще отидеш ли да погледнеш?
Тя кимна и тръгна надолу. Аз преглеждах едно старо писмо до баба от един оценител на вълна. Не разбирах добре какво се казва в него и дали писмото е важно. Беше с дата от 1938 г., така че Пинелъпи Сайкс можеше да го иска. Въздъхнах и се заех с нова купчина. Преминах към следващото писмо. Започнах да мисля за кафе пауза.
В този момент Моника се заизкачва шумно по стъпалата.
— Ема!
Обърнах се; тя стоеше на площадката горе задъхана.
— О, Боже! Пълна е!
— Пълна?
— Ела и виж сама.
Надигнах се от стола. Бях научила, че ставането след дълго седене, е истински ужас. След това последвах Моника предпазливо надолу по стъпалата и излязохме през пералното помещение.
Слънцето грееше, но още беше студено. Утринният бриз повяваше леко, шумолеше в клоните на високите евкалипти в края на имота. Двойка зайци се стрелнаха, уплашени от нас. Излязохме от портата и пресякохме обраслата зелена ливада към къщата на стригачите, стара барака от обелени дървени трупи на края на имението. Вратата зееше отворена. Навсякъде се виждаха паяжини. И кашони. Още кашони.
Кашони във всяка стая.
— Исусе… — въздъхнах.
— Кога ти е самолетът?
— В неделя, в един. — Обърнах се към нея. Тя се усмихваше и въпреки че се чувствах разбита от мисълта за кашоните — не се сдържах и ѝ се усмихнах в отговор. — Май няма да се прибера, а?
Тя сви рамене.
— Предполагам, че можеш да изхвърлиш всичко това на боклука.
Само че не можех. Току-що започнах да осъзнавам, че търся нещо в тези кашони. Търсех историята зад купуването на имота от баба без пари, кое е момичето от снимката, какво е правила баба, преди да се родят мама и вуйчо и преди да стане бизнес дама и съпруга на депутат. Не исках да изпусна нищо.
Отворих капака на най-близкия кашон и погледнах вътре. Предимно книги. Може би нямаше да отнеме чак толкова много време.
— Ще се обадя на авиолиниите, ще канселирам полета си. Ще резервирам друг по-късно, когато знам, че наистина съм свършила. — Така беше по-добре. Чувството, че се надпреварвам с времето беше изчезнало. — Ще подготвя къщата за продажба както трябва, дори и да отнеме цял месец.
— Искаш ли да остана?
— Непременно. Не бих могла да го направя без теб.
— Тогава да изчистя ли главната спалня?
— Не — отвърнах бързо. Бях суеверна: ако се пренесях в старата спалня на баба, това щеше да означава, че оставам завинаги. — Добре съм си там, където съм.
* * *
Двете стаи, които обичах най-много в къщата, бяха кухнята и дневната. Спалнята ми беше просто място, където спя, и не бързах да се качвам горе, докато не се изморях толкова, че да не мога да държа вече очите си отворени. Слънцето в кухнята ме държеше там през деня, а камината в дневната — вечерта. Всъщност не беше достатъчно студено за камина, но обичах пропукващия звук на горящо дърво и блясъка на пламъка. В Лондон имах само централно отопление. Вечерите ми минаваха в слушане на радио, изпиване на една-две чаши вино и четене на стари писма.
Седях на дивана, наслаждавах се на втората си чаша червено вино и четях едно от дядо до баба по време на негово официално пътуване до Хонконг, когато по радиото пуснаха „Валсът на цветята“ от „Лешникотрошачката“ на Чайковски.
Спрях всичко и се заслушах, въпреки че това ме нараняваше. Първата ми професионална роля като солистка беше на Капката Роса във версията на Баланчин и беше звездният ми миг. Това тук беше агония, в края на кариерата ми да ми се напомня толкова ярко и силно за нейното начало. За надеждите. За мечтите ми. Мускулите и сухожилията ми сякаш се извиваха, спомняйки си движенията, но аз стоях неподвижна като камък.