Когато свърши, ми отне известно време да се взема в ръце и да допия виното. Замислих се за онази първа продукция. Хореографията на Баланчин изискваше да се вземат деца за ролите на Клара и на Лешникотрошачката, и той бе опростил тези роли. Не бях голям хореограф, но знаех отвътре танца на Капката Роса. Имаше ли начин да го опростя? Не за дете, а за момиче със синдрома на Даун?
Станах и изключих радиото, и се отпуснах в средата на стаята с цялата си тежест върху коляното си. И Мина като мен не можеше да прави с краката си нещо сложно или изискващо голяма гъвкавост. Припявах си мелодията и мислех за движенията, на които Марлон беше научил децата. Имаше много ходене и отскоци. Опитах се да смекча тези движения, така че да са по-елегантни, по-близки до това, което Мина би сметнала за балет. След това минах през някои позиции за ръцете, развих ги, така че да предават историята, която краката ми не биха могли. Представих си: Мина, облечена цялата в бледи цветове, танцува в средата на сцената. Останалите, в бяло, около нея, повтарят движенията ѝ. Нямаше да е истински балет, нито дори далечна идея за балет. Но щеше да създава чувство за балет, особено за Мина, която копнееше за тази музика.
След това седнах. Наистина ли исках да се замесвам? Колко време щях да съм тук? Ако кашоните в къщата на стригачите бяха само с книги и джунджурийки, щях да изхвърля повечето от тях на боклука в края на седмицата и да съм на самолета за Сидни ден по-късно.
Но и Сидни не беше мястото, където исках да бъда. Там, където исках да бъда, беше животът ми преди шест месеца. Прехапах устни, решена да не плача и да не се самосъжалявам. Решена да не чувствам огромната празнота.
* * *
През следващите няколко дена продължих да усъвършенствам танца за Мина. През цялото време се питах аз идиотка ли съм. Всъщност не знаех нищо за нея, нито на какво е способна. Но продължавах да си я представям в съзнанието си: бледата ѝ кожа, обляна в светлината на прожекторите, как се движи с детска грация под звуците на възвишената музика. Бях почти сигурна, че съм опростила ролята достатъчно, но че все пак е достатъчно красива и елегантна, за да удовлетвори момиче, което обича „Лебедово езеро“.
Накрая реших, че трябва да говоря с Патрик направо, да му покажа какво съм направила. Бях се подготвила да му кажа до какво съм стигнала; че съм разочарована, но че е по-добре, отколкото да давам излишни надежди на Мина за нищо.
Не казах на Моника къде отивам, макар да знаех, че ще разбере. Патрик щеше да ѝ каже. Тя щеше да предложи да ме закара до града и после щеше да е там, когато показвах на Патрик идеите си. Дали това ме смущаваше? Може би. Дали се надявах да остана насаме с Патрик?
Може би.
Казах ѝ, че излизам на дълга разходка, и я оставих да чисти къщата на стригачите. Тя припяваше весело заедно с едно сиди, което си бе донесла от къщи. Винаги беше весела. Дадох си сметка, че понякога беше невъзможно да повярваш, че е изгубила родителите си толкова малка. Патрик беше свършил чудесна работа, успявайки да я запази така стабилна предвид обстоятелствата. Имаше много неща, за които човек да му се възхищава.
Не бях хлътнала по Патрик. Джош беше този, за когото си мислех нощем, преди да заспя. Спомнях си първия път, когато се запознахме или първата нощ, когато се преместихме в апартамента, или някой от очарователните моменти в чудесния ни, очарователен живот. Понякога мислите ми бяха фантазии на тийнейджърка. Съчинявах сложни сценарии за това какво би казал или направил в деня, когато ще ме помоли да се върна. Представях си в подробности как го усещам, когато ме прегръща на летището, как може би плаче заради болката, която ми е причинил. След това започвах да се чувствам все по-неловко заради себе си и спирах, отдавайки се на сълзите си.
И все пак Патрик ме интригуваше. Не беше като никой друг, когото познавах. Чувствах се добре, когато бях с него. Озовах се до училището точно в три следобед и секретарката в офиса ме отпрати към стаята на преподавателите по английски. Когато Патрик ме видя, се усмихна и заекна:
— Е-ема. Какво правиш тук?
— Здравей. Изненада — казах аз, осъзнавайки, че съм прозвучала като идиот. — Исках да ти покажа нещо.
— Изчакай секунда. Той затвори компютъра си и стана, навличайки суичър с качулка. — Какво има?
Обясних му върху какво съм работила. Той кимна, без да показва никакви признаци на въодушевление. Започнах да посървам…
— „Валсът на цветята“? — вдигна вежди той. — Звучи малко сложно за нея.
— Позволи ми да ти покажа. Но ако смяташ, че е прекалено трудно за нея, няма проблем. Само си представих колко красива ще е, като танцува.