Той се усмихна и дръпна качулката върху раменете си.
— Добре, ще те заведа в стаята по музика и ще ми покажеш.
Вървяхме през училището, сякаш е празно. Беше казал, че е гимназия, но имаше деца от всички възрастови групи. Патрик беше висок, с много прав гръб и явно не съзнаваше как по-големите тийнейджърки го гледат през спуснати ресници, докато се разминавахме. Стаята по музика беше празна, но не беше заключена. В ъгъла беше издигната ниска сцена, но на нея имаше калъфи, пълни с музикални инструменти.
Патрик отвори шкафа и извади един сиди плейър.
— Сигурен съм, че имаме музиката на сиди — каза той, докато ровеше в шкафа.
Започнах да се чувствам глупаво. Той щеше да сложи диска и да го пусне, а аз щях да танцувам. Но не танца, който можех да танцувам, не танца, който бях свикнала да изпълнявам, когато бях на върха. За първи път в живота си се чувствах неловко в тялото си. Объркана.
Той намери диска и го сложи, а аз се стегнах и си помислих за Мина. Изпълних движенията. Той се усмихваше широко и кимаше.
— Да, да — повтори. — Продължавай. Красиво е.
А на мен ми се прииска да кажа: „Трябваше да ме видиш преди какво правех“. Исках да ме види да танцувам, да види на какво е способно тялото ми, да осъзнае грацията и красотата, които можех да смъкна от небето. Спрях, без да срещам погледа му.
— И така нататък — казах. — Могат да бъдат включени още шест деца. Заслужава ли си да дойда на следваща репетиция?
Патрик изключи диска и събра ръце в куличка пред устните си замислено.
— Мисля, че това зависи от теб — произнесе накрая.
— От мен?
— Мина би го искала. Баща ѝ ще се радва. Но може би ще ѝ отнеме известно време, за да научи всичко това.
— О! Ще трябва да я уча? Не може ли просто да покажа на Марлон?
— Струва ми се, не — отвърна той бавно. — Мисля, че е нужно ти да го направиш.
— Добре, тогава… Вероятно мога да остана за още три седмици.
— Може би шест?
Явно ме молеше да остана. А аз исках ли? Това дори не беше въпрос, на който можех да отговоря. Нищо не ме чакаше в Сидни.
— Да, може би шест седмици. Така или иначе няма да мога да продам мястото до март.
— Ако има начин да си с нас до Коледния концерт…
Исках да кажа „не“. Не желаех да се обвързвам. С нищо.
Но защо не? Какво, въобразявах си, че коляното ми внезапно ще се оправи? Че ще отлетя за Лондон, ще възобновя кариерата си? В очите ми нахлуха сълзи.
Патрик пристъпи напред и леко ме докосна по китката.
— Съжалявам, Ема. Прекалено много е да те моля за такова нещо.
— Не, не, всичко е наред. Просто мисля — казах аз, смутена от внезапните сълзи, изненадана от топлината на неговата ръка върху моята.
— Мина ще се справи. Не е необходимо да учи специален танц.
— Необходимо е — възразих. — Знам какво е да си млад и обсебен от балета. — Изпълних с въздух дробовете си и преглътнах сълзите. — Съжалявам. Не исках да плача.
— Сълзите идват без да питат — каза той и отдръпна ръката си. — Искаш ли да те откарам вкъщи? Мога да взема Моника.
— Ще остана — поклатих глава. — Исках да кажа, ще остана тук, в Тасмания. До Коледния концерт. Искам да ви помогна.
— Това е… — Той изглеждаше така, сякаш се опитваше да скрие усмивка. — Това е страхотно, Ема. Чудесно е!
* * *
Звънът на телефона ме събуди рано на следващата сутрин. Рано ли? Беше осем часа. Бях се успала. Прекалено много вино.
Протегнах се към слушалката на нощното ми шкафче.
— Ало?
— Обажда се Пинелъпи Сайкс. Имам нещо за вас и се питах дали е удобно да се отбия тази сутрин на излизане.
Изглежда поне, че хората разбираха, че не обичам неочакваните посещения.
— Разбира се. За какво става дума?
— Прелиствах тези стари архиви, когато го намерих. Писмо. Лично. Много лично. — Кратка усмивка. — Може би трябва да го запазите.
Изправих гръб, любопитството ми нарасна.
— Ще съм ви много благодарна, ако минете да ми го оставите.
— Добре. Ей сега тръгвам. Ще съм там след двайсет минути.
Взех си душ и се облякох, опитвайки се да преодолея махмурлука. Знаех, че да пиеш сам и много не е хубаво, но предишната нощ бях изпаднала напълно в дупка и не можех да се измъкна. Днес ще е по-добре, обещах си.
Пинелъпи беше на прага в уреченото време.
— Ще влезете ли за един чай? — попитах я аз, когато ми подаде писмото.
— Не, няма нужда. Не искам да ви прекъсвам.
Осъзнах, че сигурно съм изглеждала недружелюбна, може би дори враждебна при последното ѝ идване.
— Няма проблем. — Усмихнах се прекалено широко, чувствайки се като глупачка. — Открих още няколко неща за вас.