— Обадете ми се следващата седмица във време, когато ви е удобно. — Тя потупа леко по писмото. — Няма адрес, няма дата. Но беше на края на една книга от 1939 г. Предположих от архивите, че е почеркът на баба ви. — След което си тръгна, отдалечавайки се към колата си.
Отворих писмото, докато стоях на прага. Лек ветрец подръпна края му. Пинелъпи беше права, това бе почеркът на баба ми. Започваше от средата на изречението, така че беше само един лист от по-дълго писмо.
… но любовта не е нещо, за което може да се каже какво да се прави, и аз не съм жена, на която може да се каже какво да прави. Обичам те, и каквото и да казват другите, нищо не може да промени този непоклатим факт. Чувствам се сякаш съм те обичала винаги, сякаш си бил звезда в небето в мига на моето раждане, и си ме чакал търпеливо. Когато те погледна, сърцето ме заболява. Кожата ми пламва. Мисля за теб сега и ми става горещо. Има ли нещо по-естествено и красиво от такава реакция? Дори да забраним на умовете и на сърцата си, телата ни пак ще се привличат. Това е някакво първобитно чувство. Ако има Бог, то той иска това за нас. Когато си вътре в мен, образуваме кръг, който не бива да бъде разкъсван. Не ме е грижа какво приказват в града; те са ограничени глупаци, които не виждат нищо отвъд повърхността. Бъди сигурен, скъпи мой, че ти си мой и аз съм твоя. Те не могат да ни засегнат.
Отне ми време, за да дойда на себе си. Страстта на писмото не беше просто в думите, тя бе в силата, с която мастилото беше полагано върху листа. Знаех, че това е почеркът на баба — същите букви, с които бяха надписвани картичките за всичките ми рождени дни, същите, с които беше писала на дядо ми, че е пропуснал първите стъпки на вуйчо Майк — но може би не беше възможно да го е писала баба? Ако е било пъхнато в книга от 1939 г., тогава е било много преди да срещне дядо.
Освен ако е било до дядо и по някакъв начин случайно е попаднало между кориците на тази стара книга.
Но колкото и да търсех рационално обяснение, знаех, че това е загубена битка. Писмото не беше до дядо. Никое от писмата на баба до дядо не звучаха с такава страст. Те бяха пълни с фрази като „благодаря ти, че си толкова благоразумен“, „беше много мило да ми изпратиш такъв хубав подарък“ и „когато се прибереш, трябва да организираме Коледната ваканция“.
Когато си вътре в мен…
— Боже мой, бабо — прошепнах. — Пълна си с изненади.
19
Бийти
Две хиляди овце, празна къща и фалирал бизнес. Михаил беше уловил заек и сега Бийти режеше жилавото му месо в две чинии. Имаше и картофи, от зеленчуковата леха. Никаква маса, върху която да се хранят. Всъщност, Бийти беше заключила стаите, в които нямаше мебели. Ехото им я докарваше до лудост. Михаил бе преместил леглото си в старата стая на Алис под стълбището; и беше помогнал на Бийти да качат нейното в главната спалня на втория етаж. Тя бе купила маса за кухнята. Всички останали стаи бяха голи.
За двата месеца, откакто притежаваше „Дивото цвете“, бе направила всичко по силите си. Но как щеше да каже на Михаил, че това „всичко“ не е достатъчно. Че ще се наложи да продава, и че те двамата трябва да се махнат? Той нямаше къде да отиде.
Заедно с къщата и овцете бяха дошли дълговете. Настригът вълна нямаше да е достатъчен за изплащането им. Съседът на Бийти, хитрият Джими Фаркър, услужливо ѝ бе предложил да купи част от земята. По съвет на Лео Сампсън тя му продаде триста акра. Изхарчи повечето от тях, за да плати на служителите си — Алис напусна веднага, но Тери и Михаил бяха останали — останалите сложи настрана. Нямаше да има други пари за годината, до следващото стригане. Трябваше да направи така, че да ѝ стигнат. Не можеше да изхарчи всичко за мебели и за храна. Така че се справяше без нищо.
Когато Луси дойдеше, щеше да е по-трудно. Щеше да се наложи да купува месо, овесена каша и мед; макар че щеше да продължи да спи в леглото на Бийти. Хенри щеше да я сметне за глупачка, че държи къщата. Лео Сампсън също я смяташе за глупачка. Бийти започна да подозира, че е истина.
Михаил остана при нея. Правеше всичко, каквото го помолеше, ходеше в града, помагаше на Тери да оправя огради, чистеше кухнята или просто слушаше Бийти, когато се оплакваше от ужасната бъркотия в документите, докато прекарваше всеки ден часове наред да я подрежда.
До днес, когато Тери дойде да я види.
— Съжалявам — произнесе той и бледите му сини очи наистина изразяваха съжаление, — но съседът Фаркър ми предложи работа. Трябва да я приема.
— Защо да трябва? — Гласът ѝ прозвуча остро.