Бийти знаеше, че най-правилното нещо е да каже „не“. Но последният настриг беше двайсет и две бали. И това бе донесло една прилична сума, която бе стопена бързо от дълговете на Рафаел, преди Бийти да види и пени. Петдесет бали биха държали фермата на повърхността за повече от година; щяха да могат да си позволят мебели. А сто можеха да я направят достатъчно богата, за да си върне Луси за постоянно.
— Само че ще се нуждая от помощ. Няма да мога да се справя сам — каза той.
— Не мога да си позволя да наема други помощници, а не очаквам някой да дойде и да ми работи безплатно.
— Михаил може да помага. Яздите ли? Вие също ще помагате.
— Не, дори не съм се доближавала до кон.
— Аз ще ви науча. Ние тримата, заедно с кучетата, ще преобразим това място, ще го превърнем в такъв бизнес, какъвто трябва да бъде. Когато платихте за него с наследството от чичо ви не възнамерявахте ли точно това? Не трябва да прахосвате парите. Не трябва да го продавате веднага щом се сблъскате с първата трудност.
Бийти усети леко бодване заради лъжата.
— Разбира се, че не — каза тя.
— Ако ние всички си поизцапаме ръцете, смятам, че „Дивото цвете“ може да стане чудесен бизнес. Ще бъде трудно, да, но можем да го направим.
Бийти определено не се плашеше от многото работа. Далеч повече се плашеше от това да не загуби новопридобитата си сила. Като си пое дълбоко въздух, тя се пресегна през масата и разтърси здраво ръката му.
— Назначен сте, Чарли Харис — каза тя.
* * *
Бийти се ядоса на себе си сутринта, когато Луси трябваше да пристигне. Беше толкова нервна. Това беше първото идване на дъщеря ѝ след придобиването на „Дивото цвете“. Ами ако Луси не харесаше къщата? Това натъжи Бийти: навремето Бийти беше просто част от нея, от делничния ѝ живот. Е, добре, със здрава работа и с Чарли Харис щеше да си я върне обратно. Здрава работа и жертви. Бийти трябваше да си поема дълбоко дъх всеки път, когато си помислеше за заема, за който току-що бе кандидатствала. Банковият мениджър ѝ бе показал опис на тримесечните ѝ лихвени вноски и кога се дължат. Ужасяващо. Всъщност, нямаше да има достатъчно пари за последната годишна вноска, но дотогава се надяваше да е достатъчно близко до продажбата на настрига и да отложи банковото плащане за месец-два. Но дори при това положение трябваше да е по-внимателна от всякога с парите. Тя и двамата ѝ работници вече бяха минали на хляб и мас за закуска: за мармалад официално пари нямаше.
За щастие Михаил го биваше в градинарството и навсякъде из градината се виждаха зелени стръкове.
Новата кола на Хенри, син Шевролет, избръмча по дългата алея непосредствено преди пладне. Много по-късно, отколкото си мислеше. Надяваше се, че Хенри и Моли няма да остават за обяд. Нямаше достатъчно столове, да оставим храната настрана. Бийти се беше запасявала за посещението на Луси, така че дъщеря ѝ да не гладува; не ѝ се искаше да изразходва всичко за Хенри и Моли още на първия ден; особено при положение че имаха вече толкова много.
Тя изчака на входната врата. Двигателят на колата спря и остана само звукът на шумолящите евкалипти. Луси излезе, червената ѝ коса лъщеше на слънцето, и Бийти разпери ръце, очакваща прегръдка. Но Луси беше по-внимателна. Тя се приближи почти предпазливо, неловко. Този път раздялата им беше дълга.
Бийти коленичи и обви ръце около Луси, игнорирайки колебанието ѝ.
— Скъпа моя. Толкова много ми липсваше.
Луси омекна и се притисна към нея, топлото ѝ малко сърчице биеше силно. Бийти вдигна поглед и видя Хенри и Моли да вървят по алеята. Хенри беше без шапка и Бийти забеляза, че косата му доста е оредяла. Тя стана, повдигна Луси на хълбок — макар че детето вече беше доста тежко за това — и се усмихна за поздрав.
— Добре дошли в „Дивото цвете“ — каза тя.
— Идвали сме и преди — мрачно отвърна Хенри.
Бийти осъзна, че Хенри изпитва завист. Може би дори му се искаше все още да е с нея; може би си се представяше като собственик на такава голяма ферма.
— Но сега имението е мое — каза тя. — Влезте.
Разбира се, вътре нямаше много възможности да ги впечатли. Тя позволи на Луси да се качва и да слиза по стълбището, да отваря и затваря вратите на празните стаи.
— Е, ще ми кажеш ли за този чичо, който е умрял и ти е оставил парите да купиш това място? — каза Хенри и се огледа.
— Прачичо — отвърна тя. — По майчина линия.
— Никога не си го споменавала. Освен това не знаех, че поддържаш връзка с майка си.
Слава богу, Моли го прекъсна:
— Тя къде ще спи? — провикна се Моли отгоре, надничайки в празните стаи.