— Засега с мен. Нямах достатъчно пари, за да ѝ купя легло.
Луси изгалопира надолу и я прегърна през кръста, но Хенри изви уста неодобрително.
— Тя вече не е бебе, Бийти. Нуждае се от собствена стая.
— Нямам нищо против — каза Луси.
— Разбира се, че нямаш, скъпа — каза ѝ Моли. — Ти си с добро сърце.
— Та какво за този чичо? — подхвана отново Хенри.
— Прачичо Монтгомъри. Живееше в Инвърнес. Виждала съм го само веднъж. — Тя се запита дали се е изчервила.
— И си тук сама? — попита Хенри, докато Моли слизаше надолу по стъпалата.
— Не, тук е Михаил, който ми помага с къщата и градината, и Чарли, който управлява фермата.
— Живеят тук? — Моли изглеждаше ужасена.
— Михаил има стая под стълбището, а Чарли се настани в къщата на стригачите. — Той беше настоял. Не беше правилно според него да спи в нейната къща, а и никой не смяташе, че е правилно.
— Можеш да си позволиш двама работници, а не можеш да си позволиш мебели? — вдигна вежди Хенри.
— Не и до следващото стригане.
— Кога ще бъде?
Бяха се върнали обратно до входната врата. Тя не се канеше да казва на Хенри, че няма да има пари почти цяла година. Че всъщност може би щеше да се опитва да продава диви зайци за по няколко пенита, за да купува газ за осветление. Зимата беше още далече, но вече се страхуваше от нея.
— Скоро — каза тя на Хенри. — Но на Луси ще ѝ е удобно и ще се грижа добре за нея. Грижих се сама за нея много години, Хенри, не трябва да се съмняваш сега в мен.
Хенри, опомнил се от спомена за разгулното си минало, наведе глава и тръгна към колата. Но Моли се дръпна назад.
— Луси — обърна се тя към момиченцето, — ще отидеш ли да дадеш на татко шест целувки за довиждане?
Луси изтича и Моли се обърна към Бийти:
— Трябва да ти кажа нещо, защото знам, че ще го научиш от Луси и ще се разстроиш.
— Какво е то? — Бийти се опита да запази гласа си сърдечен.
— Тя вече не ме нарича „мама Моли“. Нарича ме просто „мама“.
Бийти отвори уста да се възмути, но Моли продължи.
— Знам, че ти си ѝ майка и нямам намерение да те замествам. Но Луси започва училище следващата година и е прекалено сложно да обяснява на всички — учители, съседи, приятели — какво е реалното положение.
— Сложно? — Бийти вдигна вежди. — Или срамно?
Моли се изчерви.
— И двете. Признавам. Детето е незаконно. В Хобарт, където живеем и където тя ще ходи на училище, аз съм човекът, който изпълнява ролята на нейна майка. Защо да лепваме на горкото дете клеймото, че е различно от малките си другарчета? То не е виновно, че произходът му не е… съвсем почтен.
На Бийти ѝ се искаше да ѝ отвърне, но се сдържа. В края на краищата тя знаеше, че Хенри е женен, когато бе имала връзка с него. Това ѝ се струваше преди милион години.
— Във всеки случай аз съм „мама“, а ти си „мами“, и детето знае кое какво е — каза Моли и надяна ръкавиците си.
— Побързай! — провикна се Хенри от колата.
— В много лошо настроение е — каза Моли, като му махна. — Ще се видим другата седмица. Телефонирай ни, ако е необходимо да дойдем по-скоро.
Бийти не ѝ каза, че телефонът вече е изключен.
— Ще се видим тогава.
Луси се върна тичешком, а сърцето на Бийти биеше от унижение и обида. Как смееше Моли? Как си позволяваше да предлага такива обяснения за действията си? Бийти знаеше, че Моли копнее за собствено дете и че това Луси да я нарича „мама“ беше по-скоро по нейно желание, а не по желание на детето.
— Добре ли си, мами? Изглеждаш ядосана — каза Луси.
Бийти се наведе и я целуна по косата, когато колата се отдалечи.
— Не на теб, миличка. Да влезем в новата ни къща.
* * *
Луси се събуди рано. Прекалено рано. Мами още спеше, свита до нея, отпуснала ръка на корема ѝ. Тя се опита да заспи отново, но леглото беше странно, птиците бяха шумни и освен това ѝ се пишкаше.
Тя стана и си облече розовия халат, онзи, който Моли ѝ беше изплела. Моли не можеше да шие хубави дрехи, каквито мами шиеше, и халатът беше изкривен. Луси излезе на пръсти от спалнята, спомняйки си какво казваха винаги тате и Моли: „Ако се събудиш рано, иди и си направи закуска. Не ни буди“.
Коридорът беше студен и тя стегна по-плътно халата около тялото си. Отби се в тоалетната, след това слезе на първия етаж. Харесваше новата голяма къща на мами, с всичките тези празни стаи. Питаше се дали мами ще ѝ позволи да разпъне палатка в някоя от тях и да спи на пода с одеяла през нощта.
Луси намери кухнята и си отряза неравна филия хляб, изсипа върху нея мед с лъжицата и се приближи до прозореца. В двора навън един мъж оседлаваше кон. Беше с тъмна кожа, но далеч не толкова тъмна, колкото тази на прислужницата на господин Бейнбридж от другата страна на пътя у дома. Тя беше толкова черна, че напомняше на Луси за бонбони лакриц.