Луси погледа известно време. Вкъщи си имаше конче играчка, но копнееше да докосне истински кон. Последния път, когато беше тук, един мъж ѝ беше казал да не се доближава до конете. Но тъмнокожият мъж изглеждаше дружелюбен. Освен това сега мами притежаваше фермата, така че може би той щеше да направи онова, което Луси иска. Тя отвори вратата към пералното помещение, изтича по стъпалата и излезе на ливадата.
Тревата беше още росна и слънцето обагряше ръбовете на облаците в златно. Небето имаше цвета на ягодов млечен шейк. Мъжът се канеше да се метне на коня и да тръгне, затова тя му извика:
— Хей! Почакай!
Тъмнокожият мъж се обърна и ѝ се усмихна, изчаквайки я да се приближи.
Чорапите ѝ се намокриха от росата. Отблизо непознатият беше красив, с големи тъмни очи, които изглеждаха много добри.
— Фермата е собственост на мами — каза му тя. — Искам да потупам коня.
— Разбира се — каза той. — Но трябва да си нежна.
Конят наведе глава и Луси внимателно потърка носа му.
Ушите му помръднаха напред-назад.
— Виж, той те харесва — каза мъжът.
— Казвам се Луси.
— А аз Чарли. Срещали сме се, преди няколко години.
Луси се обърна да го погледне.
— Не мисля. Имам много добра памет.
— Беше много малка, пресичахте с майка ти една придошла река. Водата те повлече и аз трябваше да скоча вътре и да те измъкна.
Тя напрегна паметта си колкото можеше и се помъчи да си спомни. Кратък проблясък, че е била във водата и че се е уплашила, прекоси съзнанието ѝ, но картината беше неясна.
— Наистина ли? Добре си направил, иначе е можело да се удавя. — Тя потупа гривата на коня, после се изправи и отново го погледна. — Защо кожата ти е толкова тъмна?
— А защо твоята коса е толкова червена?
Тя сви рамене и в отговор той също сви рамене. Луси се засмя.
— По-добре да влезеш, за да не изстинеш — каза той и като си сложи шапката, се метна на коня. — Майка ти ще се тревожи.
— Не, няма.
Чарли се засмя.
— Може и да се тревожи. — Той подсвирна и двете кучета изтичаха от конюшнята. След това се отдалечи в галоп, оставяйки Луси да стои в росната ливада.
Наистина ли я беше измъкнал от реката, когато е била малка? Сигурно щеше да си го спомня. Може би той лъжеше. Моли каза, че на прислужницата на господин Бейнбридж не можело да се вярва, защото била черна; може би същото важеше и за Чарли. Макар да изглеждаше много мил с нея. Понякога Моли казваше неща за хората, които не изглеждаха съвсем верни. Веднъж Луси я бе чула да спори с татко — единствения път, в който се бяха карали — и Моли беше нарекла мами с обидно име. Тя не можеше да си спомни сега точно как, но знаеше, че думата не е хубава.
— Луси!
Тя се огледа и видя мами да стои на прозореца на спалнята и да ѝ маха.
— Ела вътре! Прекалено студено е да стоиш навън по това време.
Слънцето се показа иззад облаците и освети росата върху тревите. Луси се прибра вътре, като се преструваше през цялото време на кон.
* * *
Бийти остави писалката. Вратът я болеше от напрягане и скалпът ѝ беше стегнат. Тя погледна цифрите отново, но все не ѝ се виждаха правдоподобни.
Лихвата по заема щеше да я съсипе.
Но Чарли беше осигурил за петък две хиляди мериносови овце с най-фина вълна от фермата, в която бе работил преди това. Сега беше прекалено късно за съжаления: вече беше подписала документите.
Въпреки всичко беше красив следобед. Слънцето грееше ярко в прозореца на кабинета — малка стая с щайга вместо стол и бюро, сковано доста грубичко от Михаил — и дивите цветя цъфтяха навсякъде по хълмовете зад къщата. Може би просто трябваше да излезе от кабинета; да излезе на чист въздух и да проясни главата си.
На вратата на кабинета се почука. Тя вдигна очи, на прага стоеше Чарли.
— Здравейте, мис — каза той. Настояваше да я нарича „госпожо“, независимо че много пъти му беше напомняла да ѝ вика Бийти. Накрая се беше отказала.
— Чарли. Как мога да помогна?
— Минаха две седмици, а още не сте се качвали на онзи кон.
— Ти сам каза, че още не съм ти нужна.
— Но ще ми трябвате преди лятото да е свършило. Аз и кучетата не можем да се справим сами.
Бийти не искаше да си признае, че се ужасява от качването на кон. Конете винаги ѝ изглеждаха прекалено големи и непредсказуеми.
— Добре, има достатъчно време да се науча.
— Но недостатъчно, за да станете добра. Вижте, госпожо, не можете да управлявате овцеферма и да не яздите. По този начин действаше Рафаел Бланчард и вижте какво му се случи. Овцете трябва да се местят често. Ето, тази седмица идват още две хиляди. Ще трябва да ми помогнете, иначе ще се наложи да наемете някой друг.