— Мами? Тъжна ли си, че роклята не ми става?
Бийти я хвана за ръцете.
— Не, мога да я направя по-голяма. Тъжна съм, че растеш без мен.
Луси примига срещу нея.
— Щастлива ли си с татко и с Моли?
— Да, но повече ми харесва, когато съм по-дълго с теб.
— И на мен ми харесва повече.
— Не обичам училището.
— Но Моли е права. След като можеш да четеш и да пишеш, можем да си пишем писма една на друга и да не се чувстваме толкова разделени.
— Добре. Ще се постарая повече.
— Това е моето момиче.
* * *
Банковият мениджър повиши лихвата по заема на Бийти още с първия студен полъх на вятъра. Голяма част от живота ѝ през последните няколко години бе погълнат от тревоги за парите, но тя никога досега не бе до такава степен твърдо решена да ги осигури. Прекарваше дълги часове над сметките, съставяше бюджети, преглеждаше наново старите сметки за предишното стригане и пресмяташе тазгодишния настриг, който щеше да бъде само след четири месеца. Студеният сезон не беше време да се пестят пенита и тя съжаляваше особено много Михаил и Чарли, които бяха мъже и се нуждаеха от повече храна от нея. По себе си знаеше от дългите часове работа около овцете, че се изгладнява свирепо. Да им сервира рядка вегетарианска супа и намазан с мас хляб след такива дни ѝ се виждаше почти жестоко.
Но те никога не се оплакаха. Тримата станаха като семейство, сплотени от трудностите, жертвите и общото чувство, че постигат нещо заедно. Бийти знаеше, че е в привилегирована позиция: тя щеше да прибере по-голямата част от тяхната тежка работа. Затова си обеща, че ще им се отплати, че никога няма да вземе за себе си толкова много, че да се образува пропаст между тях и да разкъса връзката им. След Луси те бяха хората, за които я бе грижа най-много в този свят.
Бийти реши, че е време да отвори дневната, въпреки че нямаше столове, на които да се сяда. Вътре имаше голяма камина, така че разхвърля по пода ушити от нея възглавници и купи втора употреба килим от града. Докато се занимаваше със сметките за деня, седнала до прозореца, опитваща се да хване топлината на слънцето през студеното стъкло, Михаил изчисти камината. До нея имаше купчина дърва, които бе нацепил по-рано през деня. Бийти очакваше с нетърпение светлината и топлината от камината, и се надяваше, че Чарли ще се присъедини към тях. Не можеше да разбере защо отказва да прекарва повече време в къщата. Тя бе живяла в къщата на стригачите: знаеше, че е студена и влажна. Той работеше толкова много и ѝ се искаше да му предложи малко повече удобства.
Освен това ѝ се искаше да прекарва малко повече време с него.
От това чувство я побиха тръпки. Когато излизаха заедно, нямаше време за разговори. Често работеха в двата срещуположни края на ливадата, подвиквайки си един на друг през лая на кучетата, блеенето на овцете или през калните канавки. Но тя се чувстваше толкова спокойна в негово присъствие. Колкото повече се сближаваха, толкова повече жадуваше за дълбока близост: да го познава по-добре, да знае как работят ума и сърцето в това жилаво, грациозно тяло; да го привлече някак по-близо до себе си. Той беше търпелив и мил, работеше здраво… Имаше прекрасни качества. Може би беше започнала да му се възхищава прекалено много.
— Ето. Свърших всичко — каза Михаил, като размахваше ведрото и метлата. Ръцете и лицето му бяха почернели от сажди.
— Ще можем ли да запалим камината тази вечер?
Той сви рамене.
— Надявам се. Ако стаята се напълни с дим, ще знаем, че трябва пак да опитам.
Бийти се засмя.
— Иди и се почисти. Благодаря ти.
Той наклони глава встрани и примига.
— Вратът ми се е схванал. Прекалено съм остарял за тази работа — пошегува се той. Излезе от стаята, накуцвайки, както правеше, след като бе набол крака си на парче стара тел миналата седмица.
Бийти погледна камината. Беше едва следобед: още не беше достатъчно студено за камина. Макар че трябваше да изпробва комините… Като се подсмихна, тя подреди дървата в огнището, сложи внимателно разпалките и я запали. В следващите петнайсет минути се грижеше за огъня, побутваше цепениците, уверявайки се, че не пушат. След това сложи една възглавница на пода и седна, загледана в пламъците.
Сърцето ѝ се отпусна. Да, щеше да е трудно с парите през зимата, но след това щеше да настъпи сезонът за стригане, а тя бе пресметнала, че когато парите дойдат, ще са доста. Можеше да плати на Михаил и на Чарли, можеше да покрие лихвите по вноските, можеше дори да си купи мебели. Затвори очи и се опита да си представи как щеше да изглежда тази стая следващата година. Диван, малка помощна масичка, лампа… Да, можеше да свърже отново телефона и електричеството: Рафаел бе изхарчил толкова много пари за прокарване на кабели, а сега стояха неизползвани. После на горния етаж щеше да направи стая за Луси. Вярно, момиченцето ѝ щеше да ѝ липсва в леглото, но то бе вече достатъчно пораснало, за да спят заедно. Бийти нямаше да бърза още да отваря другите стаи в къщата. По-добре да направеше една, но да изглежда както трябва. През зимата щеше да има достатъчно време за шиене тук, край камината. А когато дойдеха парите, щеше да си купи електрическа шевна машина. Тя се топлеше на фантазиите си, докато следобедът напредваше. Чу, че Чарли се връща и отива към конюшните, подвиквайки на кучетата, и си помисли да направи вечеря. Отиде в коридора и почука на вратата на Михаил.