— Аз? Защо аз? Ти ще стигнеш по-бързо. По-сигурно.
— Всички в града ме смятат за крадец. Няма да ми помогнат.
— Сигурна съм, че вече не мислят така. Никой не обичаше Рафаел. — Дори когато го каза, тя си спомни мнението на Маргарет за Чарли преди толкова години. Един черен мъж не бива да краде нещата на един бял и толкоз. — Наистина ли трябва да отида в града по това време?
— Аби е добро момиче. Можете да ѝ се доверите. Тя усеща и подушва неща, които ние не можем.
Бийти погледна към вратата на Михаил. После сниши гласа си:
— Ще умре ли?
Очите на Чарли бяха пълни с емоции.
— Не знам, мисис. Виждал съм един приятел да умира от тетанус и други двама, които се оправиха. Докато ви няма, аз ще почистя раната на крака му и ще го успокоявам.
Бийти кимна.
— В стаята ми има фенерче — каза той. — Батерията е изтощена, но все ще ви помогне да оседлаете Аби в тъмното. Вземете го със себе си. Просто за всеки случай.
* * *
Отне ѝ известно време да оседлае Аби, която не бе свикнала да я яздят по тъмно. Тя пухтеше и се криеше в сенките и Бийти едва успя да запази гласа си достатъчно тих и уверен, за да успокои коня.
Вятърът беше силен, понякога трополеше, понякога виеше в короните на дърветата. Луната се показа, след това изчезна зад облаците, после пак изгря. Лудешки сенки прекосяваха внезапно пътя, сякаш нощта се движеше и трепереше.
Бийти напрегна всички сили и пришпори Аби напред. Ръката ѝ пламтеше от студ върху поводите, носът и очите ѝ течаха. Тялото ѝ жужеше от страх за Михаил, същевременно всичките ѝ сетива бяха нащрек. Не искаше да падне и да се нарани. Пътят изчезна под нея, Аби намери посоката и се понесоха в галоп по отъпкания черен път към града.
Всички малки къщи тънеха в мрак. Трябва да беше след полунощ. Тя намери къщата на д-р Малкълм и върза Аби за оградата. Носът и бузите ѝ бяха ледени, ушите я боляха.
Минаха най-малко пет минути в чукане по вратата, докато някой стане. Лампата на верандата светна, вратата се отвори. Д-р Малкълм се появи на прага в халата си, съпругата му надничаше зад рамото му.
— Какво има? — попита той, без да се опитва да скрие раздразнението си.
— Един от работниците ми в „Дивото цвете“. Има тетанус.
Д-р Малкълм се бореше със себе си, накрая въздъхна и каза:
— Не мога да изляза.
— Но той ще умре.
— Тетанус, казвате. — Той разтърка брадичката си, устата му се стегна. — Ще ви дам пеницилин. И барбитурат, да успокои вкочанясването. Обадете ми се сутринта, ако не се е подобрил, тогава ще дойда.
Тя беше прекалено уморена, измръзнала и стресирана, за да проявява любезност.
— Нямаме телефон — каза тя. — Затова яздих целия път дотук в тъмното. Доктор сте. Трябва да ни помогнете.
Той махна с ръка. Бийти беше сигурна, че ще промени мнението си, когато съпругата му сложи ръка на рамото му и произнесе рязко:
— Един часът през нощта е. Няма да дойде сега. Кой от работниците ви е зле? Аборигенът или комунистът?
Бийти потисна гнева си.
— Михаил не е комунист — каза тя.
— Говори само руски.
— Говори много добре и английски.
— Ще ви дам тези лекарства — обади се д-р Малкълм, откъсвайки се от съпругата си, — и първото нещо, което ще направя на сутринта, е да дойда да го прегледам. — Той се обърна към жена си: — Лягай си. Връщам се след няколко минути.
Жената изгледа Бийти — може би с превъзходство, може би със съжаление. Във всеки случай Бийти трябваше да отклони очи, за да укроти кипналата си кръв.
Докторът приготви две малки шишенца с по няколко таблетки във всяко и ѝ даде инструкции. След това я избута навън — не можеше да срещне очите ѝ — и се върна в топлото си легло. Бийти развърза Аби и потеглиха в смразяващия студ обратно към къщи.
* * *
Остави Аби в конюшнята все още оседлана и изтича вътре. Страхуваше се какво ще завари. Очакваше Чарли да каже, че Михаил е мъртъв, че е спрял да диша. Мислеше за най-лошото.
Чарли я чу и я посрещна в коридора.
— Зле е — рече той на един дъх. — Току-що имаше припадък, не може да диша. Сега отново диша, но…
— Трябва да изпие две от тези и едно от тези. — Тя пъхна шишенцата в ръката му. — Съжалявам, Чарли, не мога да го направя. Дори не знам дали може да преглъща и… Направи го ти, моля те.
Чарли я погледна и кимна. Взе шишенцата. Топлите му отчаяни пръсти докоснаха нейните за миг. Той се обърна и тръгна към стаята на Михаил, затваряйки вратата зад себе си.
Бийти чакаше в коридора, заровила лице в ръцете си. Сълзите заплашваха да потекат от очите ѝ, но тя не им позволи. Михаил беше толкова добър към нея; толкова лоялен, и работеше толкова здраво. Не можеше да понесе мисълта, че той ще умре. Образът на усуканото му, изопнато тяло я преследваше. Тя се спусна на пода, подпря гръб в стената, отпусна глава на коленете си и зачака.