Може би беше минал половин час, когато Чарли, понесъл изгоряла свещ в свещника, излезе и я видя.
— Е? — попита тя.
Той седна.
— Мисля, че хапчетата може би помагат. Тялото му се отпусна малко. — Той сгъна дългите си крака и обви ръце около коленете си. — Докторът няма ли да дойде?
— Каза, че ще мине сутринта. — Бийти сви рамене, опитвайки се да попречи на лицето ѝ да се разкриви от напиращите сълзи. — Жена му нарече Михаил комунист.
— Ха. Тя губи. Михаил е добър човек.
— Най-добрият.
Пауза.
— А за мен какво каза?
— Нищо — излъга Бийти.
Устните на Чарли се извиха, сякаш щеше да се засмее.
— Разбира се — каза той. — Тя си е такава, винаги държи езика си зад зъбите.
Бийти не се сдържа и се засмя. След това стана сериозна.
— Чарли, не ти ли писна хората наоколо да мислят лошо за теб?
— Вие не мислите лошо за мен — каза той просто.
— Не — отвърна тя и гърлото ѝ се стегна леко. Сякаш казваше нещо, което не би трябвало. — Не, не мисля. Тъкмо напротив.
— Имам да се притеснявам за по-лоши неща от това какво мисли съпругата на д-р Малкълм за мен. — Той ѝ кимна. — Както и вие.
Бийти подпря глава в стената.
— Предполагам, че е така. — Тя му хвърли поглед, докато той не я гледаше, след това побърза да се извърне. — Не знам нищо за живота ти, Чарли.
— Няма много за казване, мисис.
— Ще започнеш ли някога да ми викаш Бийти?
Той разпери ръце.
— Не би било правилно.
— Така искам.
— Може да съжалявате за това. Ако някой в града чуе, гарантирам ви, че ще съжалявате.
— Няма. Не се срамувам да те нарека свой приятел. Защото без теб и Михаил нямаше да оцелея толкова дълго. И ще се гордея да го кажа на останалите. — Тя мигновено се смути от разпалеността в гласа си.
Очите на Чарли срещнаха нейните на слабата светлина на свещта. Той като че ли понечи да се обади, но отмести поглед. Нещо в Бийти се размърда, нещо, което не бе усещала толкова години, откакто като глупава тийнейджърка се бе влюбила в Хенри. Тя осъзна с ужас, че това е желание. Дългото му, жилаво тяло, свито толкова близо до нейното; тъмната му кадифена кожа; тъмните къдрици и черните очи… Но тя се смъмри, реши, че е била изморена и разтревожена за Михаил, че умът ѝ играе номера.
— Няма ли да отидете да поспите малко? — попита той, изваждайки я от мислите ѝ.
— А ти?
— Аз ще остана тук.
— Тогава и аз ще остана — каза тя.
Той стана на крака.
— Ще отида да разпрегна горката Аби. А вие надавайте по едно ухо.
Бийти изчака малко да се съвземе. Стръкчето на желанието бе нарушило равновесието ѝ. Тя отдавна бе престанала да мисли за мъже; предполагаше, че никой няма да иска да се петни с такава като нея. Бе толкова погълната от грижа за Луси, от това да избяга от бедността, че желанието бе отлетяло. Този Чарли го бе извикал неочаквано. Тя изследва внимателно чувството, със сигурност нищо не можеше да излезе от тази работа.
Той се върна, влезе в спалнята на Михаил, после се върна бързо и седна до нея.
— Спи. Температурата явно е спаднала.
— А тялото му?
— Малко по-отпуснато. — Той се усмихна. — Мисля, че ще се справи.
Сърцето на Бийти се стопли от облекчение.
— Надявам се, че си прав. — Беше изморена, отпусна глава на коленете си, но реши да изкара до края на нощта заради Михаил. Стана и запали нова свещ. Вятърът блъскаше в прозорците, но те бяха на сигурно и на топло. — Не ми позволявай да заспя — каза тя на Чарли, отпускайки се отново на пода. Восъчната свещ миришеше приятно в тъмнината. — Каза, че нямало какво толкова да се знае за теб, но се обзалагам, че има.
Чарли кимна веднъж.
— Разбира се, мисис, ако наистина искате да знаете.
И той ѝ разказа. Разказа ѝ епизоди от детството си, които си спомняше, далече, далече на север, в топлата и влажна част на света, където морето е зелено, а небето толкова синьо, че очите заболяват; за това как осъзнал рано, че не е със същия цвят на кожата като любимата си майка и как това направило общността подозрителна към него; за белите мъже, които дошли да го заведат в училище за такива деца като него, за това как майка му плачела и повтаряла, че е за добро; как бил объркан и неориентиран, като едновременно съзнавал и не съзнавал, че няма да я види повече.
— Не можете да си представите, мисис — каза той, — всички хора наоколо да казват нещо, че е добро за вас. А вие вътрешно да чувствате, че е толкова лошо… — Гласът му секна под тежестта на емоциите.