Бийти разви малко от плата и го надипли в ръце. Изпита чувство на обещание, на възможност, нещо, което не бе изпитвала от тийнейджърски години.
— Съжалявам, имаха само черна.
Тя осъзна, че още не е казала нищо на Чарли.
— Благодаря ти. — Гласът ѝ прозвуча задъхано. — Това означава толкова много за мен.
— Знам. Спомням си като ми го каза онази нощ, когато Михаил беше болен.
Тя вдигна поглед и за миг очите им се срещнаха. След това той се извърна. Пулсът ѝ се качи в гърлото. Беше си създал толкова работа… Защо? Как иначе да го разбира, ако не като знак за неговата обич към нея? Може би и желание?
— Както и да е — каза той и се насочи към вратата.
— Ще ти ушия нещо — извика Бийти след него.
— Не, не се безпокой за мен. Запази го за себе си.
След което си тръгна. Бийти разви още малко от плата и го вдигна към лицето си, в съзнанието си вече виждаше моделите. Имаше страхотна идея.
* * *
През целия април и май работи, но не направи ни едно нещо за себе си и за Луси. Вместо това нарисува два модела за поли и уши по десет от всеки в различни размери. След това избродира двайсет етикета и ги заши в шевовете: „Вълна Блексланд“. Чувството на гордост, виждайки тези етикети на ушитите от нея поли, беше неописуемо. Тя грижливо сгъна всяка от полите в хартия и ги сложи една върху друга на дивана.
В съзнанието ѝ се върнаха думите на Лео Сампсън: „Независимо дали ти харесва, или не, ти си част от това общество“. Прав беше, тя наистина се нуждаеше от тяхното благоволение. И особено от благоволението на Тили Хароу, която въртеше универсалния магазин, ако искаше Тили да ги вземе и да ги продава.
Една хубава, ясна петъчна сутрин слезе до града, за да говори с Тили направо.
След като Тили беше чула клюките на Маргарет Дей, тя значително бе охладняла към Бийти, така че Бийти не се опита да я спечели отново, дори не ѝ се усмихваше. Но днес си сложи широка усмивка, докато чакаше на щанда.
— Добро утро — каза Тили неопределено, без да среща погледа ѝ.
— Тили, искам да те помоля за една много голяма услуга.
Изражението на Тили се стегна и краищата на устните ѝ се извиха надолу.
Бийти заекна:
— Направих тези… Те са фина изработка, ушити са от местна вълна. — Тя извади по една пола от двата модела: дългата, права пола и другата, която се разширяваше надолу като камбана. Трябва ми някой да ги продава и се питах дали мога да ги оставя тук да ги продаваш на консигнация.
Този път устата на Тили се стрелна в обратната посока. Изглежда молбата на Бийти ѝ се стори забавна.
— Ти сериозно ли? — изсумтя тя. — В града няма човек, който да купи едно нещо, което ти си направила.
Бийти сгъна полите обратно в хартията, запазвайки достойнството си. Осъзна, че никога повече няма да стъпи тук. Че ще хване автобус до Хобарт и ще отиде в по-голям магазин, където жените се интересуват повече от модата, отколкото от съмнителното минало на шивачката. Тя се обърна да си тръгне, когато раздразнението я обзе.
— Какво съм ти направила — на теб, или на останалите в този град — попита тя, — че се държите толкова лошо?
Тили примига, може би замисляйки се за първи път над този въпрос: едно животно от стадото внезапно се запитва защо прави нещо, което останалите правят, без да се пита. После лицето ѝ отново се втвърди.
— Почтените хора, които работят здраво, са прави да не харесват хората, които не са такива.
— Аз съм почтена. И работя здраво.
— Не това съм чувала — изсумтя Тили.
На Бийти ѝ се искаше да крещи и да тропа, да помете подредените буркани с бонбони и пощенските картички на тезгяха. Тя си пое дълбоко дъх и произнесе:
— Ти не знаеш нищо за мен. — И излезе.
От следващото стригане щеше да си купи кола и да ходи до Блай, за да се снабдява с продукти, или пък до Бодуел. Междувременно Михаил щеше да идва тук и да пазарува, защото Бийти вече нямаше да размени и една дума с човек от града.
* * *
Накрая Моли беше тази, която помогна на Бийти да продаде полите. Когато двамата с Хенри дойдоха да оставят Луси за зимната ваканция, Моли ги видя сложени на купчина зад дивана.
— Какво е това? — попита тя и разгъна една. — И защо си ушила толкова много?
Бийти обясни, че е измислила сама моделите и ги е ушила — факт, който удиви Моли — и че не е имала късмет да ги пласира в местния магазин.
— Имам една приятелка от църквата, която работи във „Фицджералдс“ в Хобарт — каза Моли. — Мога да ги взема и да ѝ ги занеса, ако искаш. — Тя бързо затвори уста, сякаш бе съжалила, че е предложила.
Бийти беше достатъчно отчаяна, за да игнорира неудобството между тях.