— Ще го направиш ли?
— Аз… Да, разбира се. — Очите на Моли се отместиха към Хенри, който поклати леко глава от раздразнение. — Ще попитам вместо теб.
— Благодаря. Нямам представа колко биха стрували. Помоли приятелката си да ги продаде за толкова, за колкото смята, че е най-добре. И да ми се обади, ако е необходимо. — Бийти сложи в ръцете ѝ купчината. — Задръж една за себе си.
Тя им помаха весело на тръгване, обвивайки раменцата на Луси.
— Защо се усмихваш толкова, мами? — попита детето.
Бийти я прегърна още по-силно.
— Почтената работа, скъпа — каза тя, — винаги се възнаграждава.
* * *
Бийти задържа последното парче вълнен плат за специална цел: уши палто на Чарли. Старото сиво палто, което носеше, когато събираше овцете, се разпадаше по шевовете на ръкавите; тя вече неколкократно ги беше поправяла. Но сега си го представи в ново палто, ушито от нея, с реглан ръкав, с копчета, подплатено с овча кожа, за да му държи топло през дългата безмилостна зима. Но щеше да е изненада, така че тя го оглеждаше тайно през последните няколко месеца. Когато той влезе в кухнята вечерта, дъхащ леко на коне и пот, тя прецени на око разстоянието между раменете, линията от тила, където се виеха черните му къдрици, дължината на силните му ръце.
Да го гледа от толкова близко и толкова дълго събуждаше в нея все по-силно желание. Какво значение имаше? Всички в града вече си мислеха лошо за нея. Не беше останал и един, заради когото да се въздържа. И какво, ако го желаеше? Когато си бе дал целия този труд да ѝ намери вълнения плат, ѝ бе показал достатъчно ясно, че е специална за него. Докато седмиците се нижеха, тя търсеше във всяка дума, във всяко изражение на лицето му и най-дребното свидетелство, че е права. И понякога само за миг, в някой непредпазлив момент, то се появяваше.
Така че палтото се превърна в нещо много повече от палто: превърна се в мощен символ на желанието ѝ към него. Нощем, след като той отидеше да си легне, Бийти ставаше и работеше, зашивайки на ръка подплатата и джобовете. Когато го завърши, си позволи да си представи момента, в който му го дава. Всеки бод оживяваше и недвусмислено показваше, че е влюбена в него. Беше зашила тази любов в палтото.
Накрая, когато настъпи средата на зимата, превръщайки дневната светлина в нещо мимолетно, палтото беше готово. И тя се приготви да му го даде.
Видя го в основата на стълбището, решителните му стъпки се насочиха към кухнята, после преминаха през пералното помещение и продължиха към конюшните. Излизаше да работи с износеното си сиво палто.
— Чарли — извика тя, изненадана, че гласът ѝ прозвуча толкова спокоен.
Той се обърна, наклони глава леко на една страна и ѝ изпрати обичайната си любезна усмивка.
— Добро утро, Бийти.
Тя забърза надолу по стъпалата, държейки палтото пред себе си.
Той го взе от ръцете ѝ; очите му минаха по него и странно изражение прекоси лицето му — тя не можеше да го опише. Може би беше тъга. Не знаеше, обаче, какво може да е направила, за да го накара да се чувства така.
— Не ти ли харесва?
Усмивката му отново се върна.
— Прекрасно е, Бийти. Благодаря. — После съблече сивото си палто, преметна го през перилата и облече дългото си, жилаво тяло в новата дреха.
Прилягаше му идеално. Тя бе невероятно горда от изделието си; стоеше му така, сякаш го беше мерила с шивашки метър, а не с гладния си поглед.
— Направо поразително — прошепна той, разпервайки ръце, за да се полюбува на ръкавите. — Това е най-хубавото нещо, което съм имал някога. — Вдигна очи към нея и кимна: — Благодаря.
— Пак заповядай. — Искаше ѝ се да го докосне, да приглади плата върху раменете му. Ръката ѝ гореше от желание. Последва дълъг момент на задушаваща тишина. — Чарли, аз…
— Бийти, не се притеснявай чак толкова за мен — каза той. — Не е нужно да си толкова мила, да ме отрупваш с грижи. Аз не съм… не съм човекът, за когото трябва да се грижиш.
В нито една от фантазиите ѝ за този миг Чарли не бе казал подобно нещо. Тя преглътна мъчително. Предупреждаваше я, че я отхвърля, така ли? Не можеше да понесе да не знае. Насилвайки се да бъде смела, произнесе:
— Ти заслужаваш да се грижа за теб. Ти си един от най-добрите мъже, които някога съм познавала. — Най-добрият. Не един от най-добрите.
Отново онова тъжно изражение. Фантазиите ѝ се разпадаха. Палтото беше предназначено да ги събере, а не да ги раздели мъчително.
— Аз съм само управител на фермата ти. Твой работник.
— Ако не беше ти, нямаше да има ферма.
— Не съм толкова специален. — Той я погледна направо. — Не би трябвало да съм толкова специален.