— Мислих за това — каза той. — Раниха го тежко и не смятам, че е отишъл далеч. Я вземи малката Джоана и стой край огъня, докато се върна.
Луната и звездите светеха на небето, когато той тръгна към равнината. Надалеч от края на гората спря за миг на мястото, където преди час вълците ги бяха застигнали. Нито едно от четирите му кучета не остана живо. Снегът беше почервенял от кръвта, телата им лежаха неподвижни на мястото на битката. Пиер потръпна, като ги гледаше. Какво щеше да стане с него, Джоана и бебето, ако вълците не бяха насочили първата си атака към кучетата? Обърна се и глухата кашлица отново обагри устните му.
Няколко ярда настрани в снега откри следите на странното куче, дошло с вълците и обърнало се срещу тях в момента когато всичко изглеждаше загубено. Следите не бяха ясни. Приличаха повече на бразда в снега и Пиер тръгна по нея, очаквайки да намери кучето мъртво в края й.
Дълго след битката, цял слух и зрение, Казан лежа на едно закътано място в края на гората, докъдето успя да се довлече. Не чувстваше много силна болка, но не можеше да стои на краката си. Крайниците му сякаш бяха парализирани. Сивата вълчица се сви до него и задуши въздуха. Чувстваха миризмата на лагера и Казан долавяше двете неща там — мъжа и жената. Знаеше — там, където през смърчовете и кедрите се виждаше мъждивата светлина на огъня, беше момичето. Искаше му се да отиде при нея. Искаше му се да се завлече до огъня, да заведе Сивата вълчица със себе си, да слуша гласа на момичето и да чувства допира на ръката му. Но мъжът беше там, а за него той винаги означаваше тояга, камшик, болка и смърт.
Сивата вълчица се сви до него и заскимтя нежно, увещавайки Казан да избягат по-навътре в гората. Най-после разбра, че той не може да се движи. Изтичваше нервно към равнината, връщаше се отново и лапите й оставяха дълбоки следи в снега. Инстинктът за другарство у нея беше много силен. Тя първа видя Пиер Радисън по следите им и бързо се върна при Казан да го предупреди.
Тогава Казан долови миризмата и на звездната светлина видя сенчестата му фигура. Опита се да се изтегли, но се движеше много бавно. Мъжът приближи бързо. Казан забеляза, че в ръката му блестеше пушката. Чу глухата му кашлица и скърцането на обувките му по снега. Сивата вълчица се свиваше до него, трепереща и озъбена. Когато Пиер приближи на петдесет фута от тях, тя се мушна в по-гъстите сенки на смърчовете. Спря и го погледна, а Казан оголи зловещо зъбите си. С големи усилия се изправи на крака, но отново падна в снега. Човекът подпря пушката си на едно дръвче и без страх се надвеси над него. Със силно ръмжене Казан изщрака със зъби срещу протегнатите му ръце. За негова изненада човекът не вдигна нито пръчка, нито тояга. Отново протегна предпазливо ръка и заговори с един нов за Казан глас. Кучето пак изщрака със зъби и изръмжа.
Човекът настоятелно му говореше през цялото време, веднъж дори докосна с ръка, облечена с ръкавица, главата му, но я отдръпна, преди той да успее да я захапе. Отново и отново човекът протягаше ръка, на три пъти Казан почувства, че тя го докосва и в това нямаше нито заплаха, нито оскърбление. Най-после Пиер се обърна и се върна по пътеката.
Когато вече не го виждаше, нито го чуваше, Казан изскимтя и се отпусна. Гледаше с копнеж мъждукащия огън. Човекът не му стори зло и трите четвърти куче у него желаеха да го последва.
Сивата вълчица се върна и застана с неподвижни предни лапи до него. Никога преди това не е била толкова близо до човек, освен когато глутницата настигна шейната в равнината. Не можеше да разбере нищо. Инстинктът я предупреждаваше, че той е най-опасното нещо, по-страшен и от най-силните зверове, от бурята, наводнението, студа и глада.
И все пак този човек не направи нищо на другаря й. Тя подуши по гърба и главата Казан, където се беше докосвала ръката в ръкавица. Отново изтича в тъмното, защото отвъд гората нещо се движеше.
Човекът се връщаше и момичето беше с него. Гласът й беше мек и сладък, около нея витаеха дъхът и нежността на жената. Човекът стоеше нащрек, но не вдъхваше страх.
— Внимавай, Джоана — предупреди той.
Тя коленичи в снега, без кучето да може да я достигне.
— Хайде, приятелю, хайде — каза нежно тя. Протегна ръка. Мускулите на Казан се свиха. Премести се съвсем бавно към нея. В очите и лицето й сега грееха пак старата светлина, любовта и нежността, които беше изпитал някога, когато една друга жена с бляскава коса и очи беше влязла в живота му. — Хайде — прошепна му тя, като го видя да се мести. Наведе се по-близо, протегна още малко ръка и най-сетне докосна главата му.