— Хайде, Педро, хайде.
Ръмженето на Казан се засили в рев, но нито един мускул от тялото му не помръдна. Маккриди се обърна към Торп:
— Мога да се закълна, че познавам това куче. Ако това е Педро, той е лош!
Торп пое повода. Само момичето забеляза израза, появил се за миг на лицето му. Това го накара да потрепера. Няколко минути по-рано, когато влакът спря в Льо Пас, тя подаде ръката си на този човек и тогава забеляза същото. Спомни си много неща, разказвани й от мъжа й, за хората от гората. Беше започнала да ги обича, да се възхищава на голямата им сурова мъжественост и верни сърца още преди да я доведе сред тях. Изведнъж тя се усмихна на Маккриди, опитвайки се да превъзмогне чувството на страх и неприязън.
— Не ви харесва — засмя се тя. — Няма ли да станете приятели?
Тя побутна Казан към него, а Торп държеше повода. Маккриди дойде до нея, когато тя се наведе над кучето. Беше с гръб към Торп. Приведената глава на Изабела беше на една педя от неговата. Можеше да види пламналите й бузи и сърдитата й усмивка, когато успокояваше ръмжащия Казан. Торп стоеше, готов да дръпне юздата, и за миг Маккриди се намери между него и жена му, така че той не можеше да вижда лицето му. Погледът на мъжа не беше отправен към Казан. Взираше се в момичето.
— Ти си смела — каза той, — а аз се боя. Ще ми откъсне ръката.
Той пое фенера от Торп и ги поведе по тясна снежна пътечка, отделяща се от пътя. Лагерът, напуснат от Торп преди две седмици, беше скрит в гъсталака от смърчове. Сега имаше две палатки вместо единствената, използвана от него и водача му по-рано. Пред тях гореше буен огън. До огъня имаше голяма шейна и Казан видя завързани за дърветата, точно в края на осветения кръг, неясните фигури и искрящите очи на своите другари по впряг. Стоеше тих и неподвижен, докато Торп го завързваше към шейната. Отново се беше върнал в своята гора — като водач. Господарката му се смееше и очарователно пляскаше с ръце от възторг пред непознатия и прекрасен живот, частица от който тя сега ставаше. Торп беше отметнал платнището на палатката и тя влезе пред него. Не погледна назад. Не каза нито дума на Казан. Той заскимтя и обърна зачервените си очи към Маккриди.
В палатката Торп каза:
— Съжалявам, че добрият Джекпайн не се върна с нас, Изи. Той ме доведе, но нито любовта му, нито парите можеха да го накарат да се върне. Той е индиански мисионер и бих дал цялата си месечна заплата само да можеше да го видиш как води кучетата. Не съм сигурен в този човек, в Маккриди. Той е странно момче, агент е на компанията тук. Показва ми и познава гората като на пръсти. Но кучетата не обичат непознатите. Казан няма да се привърже към него за нищо на света.
Казан чу гласа на момичето и застана притихнал и неподвижен, заслушан в него. Нито чу, нито видя Маккриди, който се промъкна крадешком зад него. Гласът на мъжа го изненада като изстрел в гърба:
— Педро!
За миг Казан се сви, сякаш ударен с камшик.
— Пипнах те този път, нали, стари дяволе! — прошепна Маккриди със странно бледо лице на светлината на огъня. — Сменил си името, а? Но аз те пипнах, нали?
Глава трета
Маккриди заплаща дълга си
Дълго след като изрече тези думи, Маккриди седя мълчаливо край огъня и по едно време само за миг отмести поглед от Казан. След малко, като се увери, че Торп и Изабела са се прибрали да спят, влезе в палатката си и се върна с бутилка уиски. През следващия половин час той често надигаше бутилката. После отиде и седна на ръба на шейната, точно там, където Казан не можеше да го достигне.
— Пипнах те, нали? — повтори той. Въздействието на алкохола започна да се проявява в блясъка на очите му. — Чудя се кой е променил името ти, Педро? И как, дявол да го вземе, той се е добрал до тебе? Ха-ха, само да можеше да говориш…
Чу се гласът на Торп в палатката, последван от тихия детински смях на жената. И Маккриди бързо се изпъна. Лицето му изведнъж пламна, той се изправи на крака и пъхна бутилката в джоба си. Заобикаляйки на пръсти огъня, предпазливо отиде в сянката на дървото до палатката и остана там доста време, като се ослушваше. Когато се върна при шейната и Казан, очите му горяха от страстно безумие. След полунощ влезе в палатката си.
От топлината на огъня очите на Казан бавно се затвориха. Дремеше неспокойно и в главата му се въртяха ужасни картини. Ту се бореше и челюстите му тракаха, ту опъваше веригата си, а Маккриди или господарят му бяха толкова далече от него, че не можеше да ги достигне. Отново почувства нежното докосване на ръката на момичето, чу удивителният й сладък глас да пее за него и господаря му и тялото му потръпна от същото вълнение, обхванало го през онази нощ. После картината се смени. Той бягаше начело на великолепен впряг — шест кучета от кралската северозападна конна полиция — и господарят му го наричаше Педро. Сцената се промени. Бяха в някакъв лагер, а господарят му — млад, гладко избръснат. Помагаше на друг мъж с ръце, стегнати отпред в особени черни халки, да слезе от шейната. После отново лежеше пред голям огън. Господарят му седеше срещу него с гръб към палатката и докато гледаше, оттам излезе човекът с черните халки — само че сега халките бяха свалени и ръцете му свободни. В едната си ръка носеше тежка тояга. Чу ужасният удар на тоягата да се стоварва върху главата на господаря му и този звук го разбуди от неспокойния му сън.