Тя изведнъж млъкна. Двамата се заслушаха. Вратата беше леко открехната и до тях отново достигна тъжният призивен вой на вълчицата. Джоана изтича до вратата. Мъжът я последва. Стояха безмълвни с притаен дъх. Джоана, посочи към осветената от звездите равнина.
— Слушай, слушай! — извика тя. — Това е нейният вой и той идва от Слънчевата скала!
Изтича в нощта, забравила, че мъжът е зад нея, забравила, че малката Джоана спи. А до тях от много мили през равнината в отговор достигна тъжен вой, който сякаш беше част от вятъра, и така развълнува Джоана, че дишането й премина в странно хълцане.
Тя отиде по-навътре в равнината и спря, а златистата светлина на есенната луна и звездите блестеше в косата и очите й. Изминаха много минути, преди зовът да се чуе отново. После той дойде толкова близо, че Джоана сложи ръце на устата си и викът й се разнесе над равнината, както в старите дни:
— Казан! Казан! Казан!
На върха на Слънчевата скала, изтощена и отслабнала от гладуването, Сивата вълчица чу вика на жената и зовът в гърлото й замря в скимтене. А на север една бързо движеща се сянка спря за момент и застана като скала под звездната светлина. Беше Казан. В кръвта му пламна странен огън. Всяка фибра от животинския му разум се изпълни с чувството, че тук е неговият дом. Много отдавна живя тук, обича и се бори. И изведнъж мечтите, станали мъгливи и смътни в съзнанието му, възкръснаха като нещо реално и живо, защото над равнината едва-едва той чу гласа на Джоана.
Тя стоеше на звездната светлина, напрегната и бледа, когато от белите мъгли лунна светлина той дойде при нея, влачейки се по корем, задъхан, със странна скръбна нотка в гърлото. И докато Джоана отиваше към него, протягайки ръце, а устните й с хълцане повтаряха името му, мъжът стоеше и ги гледаше с учудване и някакво ново и по-голямо разбиране в изражението на лицето си. Сега не се страхуваше от дивото куче. Щом Джоанините ръце притиснаха голямата рошава глава до себе си, той чу скимтящата задъхана радост на звяра и хълцащия шепнещ глас на момичето. Обърна се към Слънчевата скала, стискайки ръце.
— Господи! — въздъхна той. — Вярвам, че е така…
И сякаш в отговор на мислите му през равнината до тях достигна викът на Сивата вълчица — викът на търсещата другарка, тъжен и самотен. Бързо, като ударен с камшик, Казан скочи, забравил докосването на Джоана, гласа й, присъствието на мъжа.
Още миг и си отиде. Джоана се хвърли на гърдите на съпруга си и почти грубо хвана лицето му с ръце.
— Сега вярваш ли? — извика тя задъхано. — Сега вярваш ли в бога на моя свят — бога, с който живях, бога, дал душа на живите същества, бога, довел ни отново заедно — у дома.
Ръцете му нежно я обгърнаха.
— Вярвам, моя Джоана — прошепна той.
— Разбираш ли сега какво искам да кажа с това „няма да убиваш“?
— Освен ако това е нужно за живота ни. Да, разбирам! Топлите й меки ръце го погалиха по лицето. Сините й очи, изпълнени с красотата на звездите, се вдигнаха към него.
— Казан и тя — ти и аз — и бебето. Съжаляваш ли, че се върнахме? — попита тя.
Притегли я толкова близо до гърдите си, че тя не чу думите, пошепнати в меката й топла коса. А след това още много часове седяха на звездната светлина пред колибата. Повече не чуха самотния вик от Слънчевата скала. Джоана и съпругът й разбраха.
— Ще ни посети утре — каза накрая мъжът. — Ела, Джоана, да си лягаме.
Влязоха заедно в колибата.
Тази нощ, един до друг, Казан и Сивата вълчица отново излязоха на лов в осветената от луната равнина.