Когато се здрачи, старият мъжкар стоеше с наведена глава и гледаше как неговите другари — кошутите, които беше любил, еленчетата, чийто баща беше, мъжкарите, които бе подчинил на волята си — се отдалечават бързо в гаснещата светлина. Той не можеше да ги последва, защото пред носа му скачаше безмилостното зъбато страшилище, което не го оставяше да тръгне. Мъжкарят тежеше три центнера повече от половин тон, беше живял дълъг, суров живот, изпълнен с битки и борба, и ето че накрая го заплашваше смърт от зъбите на същество, чиято глава стигаше едва до големите му възлести колене.
От този час, дене и нощя, Бък не оставяше своята жертва, не й даваше нито един миг покой, не й позволяваше да щипе листата на дърветата и младите брезови и върбови издънки. Нито даваше възможност на ранения елен да уталожи парливата си жажда от едва течащите мънички ручейчета, които те пресичаха. Често, обзет от отчаяние, мъжкарят се втурваше продължително да бяга. Тогава Бък не се мъчеше да го спре, а с леки скокове го следваше по петите, доволен от развоя на играта, и лягаше, когато еленът спираше, но яростно го нападаше, щом се опитваше да яде или пие.
Огромната глава клюмаше все повече и повече под клонестите си рога, влачещата се походка ставаше все по-безсилна и по-безсилна. Еленът се застояваше по-дълго време, навел нос до земята, с угнетено клепнали уши, и Бък имаше повече време да отиде да се напие и да си почине. Когато лежеше така, задъхан, с оплезен червен език и поглед, забит в големия мъжкар, на Бък се струваше, че някаква промяна настъпва по земята. Той долавяше ново раздвижване наоколо си. Както елените прииждаха в тази страна, така прииждаха и някакви други живи същества. Гората, потоците и въздухът сякаш трептяха от тяхното присъствие. Той се убеждаваше в настъпването на промяната не със зрението, слуха или обонянието си, а с някакво друго, по-изтънчено чувство. Не чуваше нищо, не виждаше нищо и все пак знаеше, че нещо се е променило в околността, че през нея минават и бродят някакви странни създания, и Бък реши да разузнае, след като свърши започнатото дело.
Най-сетне към края на четвъртия ден Бък повали грамадния елен. Цяло денонощие той остана до убитата плячка, ядеше, спеше и пак ядеше и спеше. После, отпочинал, освежен, с нови сили, потегли към стана и Джон Торнтън. Час след час тичаше той с привичните дълги леки скокове, без да го затрудняват обърканите пътища, насочил се направо към дома през непозната местност със сигурност, която би засрамила човека и неговата магнитна стрелка.
Колкото повече напредваше, толкова по-ясно долавяше новото раздвижване из околността. В нея имаше същества, различни от съществата, които са били там през цялото лято. Сега вече не му го подсказваше някакво изтънчено, тайнствено чувство. За това чуруликаха птичките, за това дърдореха катеричките, то звучеше дори в шепота на лекия ветрец. Няколко пъти Бък се спираше, дълбоко поемаше свежия сутринен въздух и долавяше в него нещо, което го караше да се втурва напред с още по-голяма бързина. Гнетеше го чувството за някаква връхлитаща беда, ако тази беда не бе вече връхлетяла, и когато превали последния вододел и слезе долу в долината към стана, тръгна с по-голяма предпазливост.
Когато му оставаха три мили, той се натъкна на прясна диря, от която козината на врата му се раздвижи и настръхна. Дирята водеше към стана на Джон Торнтън. Бък хукна бързо и безшумно напред — всеки негов нерв беше възбуден и напрегнат, — без да изпуска нито една от многобройните подробности, които му разказваха за станалото — за всичко освен за края. Носът му подсказваше най-разнообразни неща за миналите оттук същества, по чиито пети вървеше. Той забеляза натегнатата тишина в гората. Птичките бяха избягали. Катеричките се криеха. Той видя само едно — лъскаво сиво животинче, притиснало се към сив изсъхнал клон така, че изглеждаше като част от него, като дървен израстък на самото дърво.
Бък се плъзгаше напред като смътна, едва доловима сянка, но изведнъж носът му рязко се обърна настрана, сякаш сграбчен и дръпнат от някаква непреодолима сила. Той проследи новата миризма до един гъстак и намери Ниг. Кучето лежеше на страната си, умряло, където беше се, довлякло, прободено от стрела, острието на която се под ат ваше от едната страна, а украсеният с пера край — от другата.
Стотина крачки по-нататък Бък се натъкна на едно ш впрегатните кучета, купени от Торнтън в Доусън. Това куче се тръшкаше в предсмъртни гърчове на самата пътека и Бък го заобиколи, без да се спира. От стана долиташе неясна глъч на много гласове, които ту се издигаха, ту заглъхваха в някаква монотонна песен. Бък пропълзя по корем до началото на поляната и намери Ханс, прострян по лице, набучен със стрели като таралеж. В същия миг Бък хвърли поглед натам, където беше стояла колибата от елхови клони, и видя нещо, от което му настръхнаха космите на врата и раменете. Обзе го пристъп на непреодолим гняв. Той сам не знаеше, че заръмжа, но заръмжа със страхотна свирепост. За сетен път в живота Бък позволи на страстта да надделее над коварството и разума — той се забрави и виновна за това бе великата му любов към Джон Торнтън.