Канеше се да я остави да спи, за да се погрижи за куфара, когато тя внезапно се размърда.
Клепките ѝ потрепнаха.
— Марк, ти ли си?
Думите ѝ накараха ледена тръпка да пропълзи надолу по гърба му. Никога не се беше обръщала към него на малко име. Ала в този момент всичко у нея беше различно: тонът на гласа ѝ, поведението ѝ. Държеше се далеч по-спокойно, като с равнопоставен. С близък приятел.
А в същото време нещо очевидно не беше наред. Думите излязоха от устата ѝ завалени и неясни. Когато се изправи, го стори несигурно, все едно беше пила твърде много. Дали беше възможно да е пияна? Пияна или не, можеше да види куфара. Ако се стигнеше до разпит по-късно, тя щеше да свидетелства, че го е видяла с него. Гърдите му започнаха да се изпълват с паническо усещане, което преля в ръцете и краката му. Бягай. Бягай. По-добре да зареже всичко и да остави някой друг да се оправя с бъркотията.
Но не, трябваше да запази самообладание.
Той остави куфара на пода и пристъпи към нея.
— Добре ли си, мис Хебли? Имаш ли нужда от помощ?
Когато я доближи с протегнати ръце, тя политна напред. Едва успя да я улови, преди да падне по лице. Задържа я близо до себе си, като се опитваше да я отнесе обратно към стола, главите им се наведоха една към друга и той неволно долови уханието на косата ѝ — беше точно като на Лилиан. Лосион, който смесваше сама, за да се сресва по-лесно, и от него косата ѝ ухаеше на лавандула и портокали. Никога не беше усещал този аромат у друга жена и определено не си спомняше да го е долавял у мис Хебли до тази вечер.
И усещането за нея в прегръдките му, точно в този момент. Същото тегло. Същата топлина. Мекотата на плътта ѝ. Гладката ѝ кожа. Лилиан.
На външен вид изобщо не приличаше. Но при все това в този миг толкова му напомняше Лилиан, че ако затвореше очи, можеше да се закълне, че е тук заедно с него.
И той наистина притвори клепачи, за да попречи на сълзите си да прокапят по лицето на стюардесата. Халюцинираше, нямаше друго обяснение. Този проклет кораб и това проклето пътуване. Напрежението от обира. Скандалът с Керълайн. Всичко това го беше докарало до лудост. Лилиан вече я нямаше — и всички копнежи на света нямаше да я върнат.
Но в този миг, само в този миг, когато бяха само двамата и наоколо нямаше друга жива душа, той можеше да я има отново.
Трийсет и първа глава
Дей Боуен крачеше сковано по коридора, боейки се, че бие на очи, докато звуците от импровизираната бална зала утихваха все по-далеч зад гърба му. Вече беше на три палуби по-високо от онази, където му беше мястото — шумната, претъпкана палуба за пасажерите от трета класа. Тук горе, сред първокласните каюти, всичко беше тихо и умиротворено. Долу стените бяха боядисани в бяло, а подовете бяха от едва лакирани дъски, обилно зацапани с разпиляна храна и бира само няколко дни след началото на първото плаване на кораба. Тук стените бяха от полиран махагон, а подът в коридора беше застлан с килим. Всичко наоколо беше толкова тежко и луксозно, че не му беше трудно да си представи как може да го смаже под себе си, ако океанът реши да си отмъсти на тези проклети богаташи, да го притисне под лавина от луксозни вещи и да го завлече, безпомощен, под студените безмилостни вълни.
Всяка клетка в тялото му крещеше, че не бива да е тук. Махай се, преди да те открие някой.
Паниката му не беше оправдана; познаваше достатъчно пасажери от първа класа, за да измисли оправдание за присъствието си, а освен това всички продължаваха да се забавляват на луксозното си празненство; но не можеше да се отърве от усещането, че не трябва да е тук и тази малка екскурзия може да му докара неприятности.
Когато се качиха в първа класа онази вечер заедно с Лес и Вайълет, това му изглеждаше като някакво фриволно, дори вълнуващо приключение. И тогава беше притеснен, естествено. Но сега беше друго. Вече знаеше колко неконтролируем е станал Лес.
Вече знаеше, че трябва да го спре, преди да е продължил по този път.
Проблемът беше в това, че бе изгубил дирите му. И точно това беше причина за паниката.
Единственото обяснение, което хрумваше на Дей, беше как Лес е тръгнал на лов за друга жертва. Несъмнено беше зад някоя от тези врати, но зад всичките цареше тишина. Не можеше да почука, като се надява той да му отвори. Как да го намери? Ала не можеше и да чака; трябваше да говори с него. Притеснението го разяждаше като киселина. Ако продължаваше така, нямаше да издържи до края на пътуването; щеше да се покатери през парапета и сам да се хвърли в океана.