— Теб.
Тази дума го погали по челюстта, лека като перце — и ледена като снежинка. Устните на Лес откриха онова място на ръба на челюстта му, където веднъж го бяха ударили толкова силно, че в продължение на три седмици след това се хранеше само с бульон. А сетне откриха пътя до устните на Дей.
Гладът за това беше почти непоносим. Телата и на двамата се разтърсваха от него. Беше като напрегната схватка — тегленето на проклетите задушаващи папийонки, копчетата. Дей го завъртя, така че Лес да се опре в стената. Все пак Дей беше по-силният от двамата. И винаги беше така, дори понякога да не го знаеше.
Точно както Лес невинаги показваше онова, което показваше в момента — разголената си душа. Безумната връзка помежду им; начинът, по който в тези мигове насаме сякаш боготвореше Дей, боготвореше тялото му, жадуваше за него, сливаше се в едно с него. Начинът, по който от очите му бликваха сълзи. Дей знаеше, че никой друг не вижда Лес по този начин. Никой друг освен него. Това беше истинският Лесли Уилямс и той беше негов — поне докато траеха тези трескави, нажежени мигове на стълбището. Мой е, помисли си Дей, като дърпаше ръцете и дрехите на Лес, а зъбите му стържеха по неговия език.
Сърцето си искаше своето. И никой не можеше да му възрази.
След това се облегна на стената, останал без дъх, докато Лес оправяше дрехите си и отново си придаваше представителен вид. Дей прибра краищата на ризата си в панталона, като дишаше тежко, целият пламнал. Навличаше сакото си, когато чу потракването на женски обувки по металните стъпала, и вдигна поглед точно навреме, за да открие, че са ги хванали на местопрестъплението.
Трийсет и втора глава
Лейди Дъф-Гордън си беше тръгнала по-рано от бала. Беше сравнително приятно, но какво можеше да се очаква на борда на кораб, дори да бе хубав като „Титаник“? Салонът беше красиво аранжиран — наистина — но все пак не беше истинска бална зала. Килимът на пода не беше подходящ за танци. Таванът, макар и висок като за кораб, си оставаше прекалено нисък, за да създава необходимата акустика, а оркестърът не беше в пълен състав. Храната беше добра, канапетата бяха чудесни, а шампанското беше приемливо, макар и разредено на пунш. Не искаше да бъде критична, но ѝ се получаваше естествено — все пак беше делова жена, която винаги беше нащрек за различни начини да подобри съществуващото положение. Нямаше да каже и дума за това на Джоузеф Брус Исмей, директора на транспортната компания „Уайт Стар“, който бе надзиравал приготовленията за бала, но се беше чувствала по-скоро като на танцово увеселение в дома на някой провинциален викарий, отколкото като на истински бал.
Козмо обаче се забавляваше страхотно, така че не си беше направила труда да се опита да го откъсне от празненството. Все пак не всеки ден имаше възможност да си побъбри с личности като Джон Джейкъб Астор и Бенджамин Гугенхайм. Колкото до нея, вятърничавата компания на тези представители на висшето американско общество я подлудяваше. Дори Астор — беше странен тип. Винаги се обличаше толкова фантастично, толкова демонстративно. И беше женен за онова момиче, което на практика беше на възрастта на собствените му деца. Този човек нямаше никакъв срам. Дразнеше я фактът, че съпругът ѝ е запален по него — но от друга страна, той се занимаваше с всякакви неща, в които самата тя не откриваше никакъв смисъл.
Всекиму своето. Това беше негласното споразумение помежду им.
Луси се качи бавно по стъпалата — предпочиташе задните стълби пред голямото централно стълбище. По него винаги се чувстваше като забързана за някъде и се притесняваше да не закачи токчето си в килима и да се изтърколи по стъпалата. Но по задните стълби можеше да се качва толкова бавно, колкото си иска. Никой не я гледаше.
Нямаше търпение да се прибере в каютата си, да се отърве от обувките си и да си вдигне краката. Вече знаеше какво се случва, след като се беше натъкнала на онези двама боксьори на стълбищната площадка, а тя винаги се радваше да знае нещо, за което никой друг не подозираше. Не беше имало обири. Едрият боксьор, с почервенялото лице, беше признал всичко пред нея. Беше абсурдно безпомощен като за толкова едър мъж, и думите едва излизаха от устата му. Обясни, че двамата се занимават с измама, но не и с кражба — само няколко дребни удара с предсказване на бъдещето. Не искаха да направят нищо лошо на никого, а само се опитваха да изкарат малко повече пари, за да започнат нов живот в Ню Йорк.
Остана разочарована, че той все пак не беше такъв герой, след като се беше похвалила с него пред останалите. Нямаше да има нищо против да разкрие измамата пред своите спътници. Да хвърли истината право в лицата им. Всички бяха толкова притеснени за скъпоценностите си, въпреки че никой не беше успял да докаже, че нещо наистина е било откраднато. Гугенхайм беше особено демонстративен в това отношение, но нейният съпруг подозираше, че той просто се бои на какво могат да попаднат „крадците“ в каютата му. А сега този боксьор беше потвърдил, че двамата не са изнесли от каютите нищо друго освен тайни.