Само някой много глупав човек би проявил нехайството да пази тайните си някъде, където лесно можеха да ги намерят — в някоя пътна чанта, кутия за шапки или скрити сред копринените дамски аксесоари, за които не се говори. От всеки камериер или камериерка можеше да излезе не по-лош изнудвач, отколкото от един крадец. Луси беше наясно с това, след като бе прекарала по-голямата част от живота си в старание да скрие както трябва собствените си тайни.
В очите на боксьора се четеше истински страх, когато я попита дали ще ги предаде. Но тя не беше способна да го стори — не и с две момчета, които споделяха същата слабост като нейната. Мъжът не ѝ го беше признал, но тя го прочете по лицето му. В начина, по който омекваше погледът му всеки път, когато се обърнеше към другия боксьор.
— Играете опасна игра — каза му тя, преди да ги остави, макар и да не уточни точно коя имаше предвид.
Усещаше болката от положението му, все едно се беше изляла от него върху нея, докато го подминаваше на стълбището. Усещаше я, защото това беше и нейната болка. Още си спомняше за първата жена, която беше разбила сърцето ѝ. Още си спомняше ужасяващата настойчивост, с която се бяха целували, потайността на всяко докосване, на всяка мисъл.
Беше нереално жестоко — или поне можеше да бъде такова, понякога. Човек трябваше да се научи да навигира през това положение. Да се носи малко над него. Да използва мъжете — съпрузи, собственици на делови предприятия, истинските господари на обществото — за собствения си напредък, така че да се издигне достатъчно, за да стане недосегаем. Човек беше на сигурно място едва когато бе достатъчно високо в обществото. Едва тогава можеше да си позволи спокойно да се тревожи за собствените си секрети.
Но сега имаше и други тайни, които трябваше да опази — такива, в сравнение с които някогашните ѝ сърдечни премеждия изглеждаха детински и невинни. Безвредни. Не — онова, което трябваше да крие сега, беше черно като беззвездна нощ в града, а в дъха му се носеше миризмата на пепел.
Веднага щом се прибереше в каютата си, реши тя, щеше да прегледа писмата, които очакваха нейното внимание — писмата от адвоката, който се беше заел да ѝ помогне да си намери нова фабрика. Трябваше да се срещне с него в хотела на следващия ден, след като пристигнат в Ню Йорк, за да започне да я развежда по недвижими имоти.
Беше избрала да гледа на пожара, който бе унищожил нейния бизнес в Лондон, като на поличба. Вместо да позволи на тази трагедия да я съсипе — беше изгубила не само материалите и готовата си продукция, но и всички шивачки и кроячки, които бяха останали в горящата сграда — беше решила да постави начало на нещо ново. Знак от съдбата да погледне към Америка. Тамошният пазар определено беше по-голям от този в Англия. Говореше се, че има излишък от талантливи шивачки — имигранти, които прииждаха в страната не само от Ирландия и Англия, но и от Италия и Полша. Всяка седмица пристигаха още. Работна ръка, която да замени онези, които бе изгубила.
Освен това така можеше да остави зад гърба си всички обвинения в пресата. Да остави адвокатите и застрахователите да се оправят. Името на компанията ѝ щеше да се свързва с показност и самоувереност в Ню Йорк вместо със скандал.
Не че някой в Лондон я обвиняваше за пожара. По време на разследването дори не беше намекнато подобно нещо. Сградата на фабриката бе стара, но не и порутена. Не беше от онези, готови да лумнат от една кибритена клечка. Работещите в нея не бяха някакви роби.
Фабриката беше мястото, където се извършваше самото шиене. Когато изобщо ходеше на работа, лейди Дъф-Гордън отиваше в салона на Хановър Скуеър, където се срещаше с клиентелата си — с богатите си аристократични приятелки. Там си бъбреше с тях, докато наоколо обикаляха манекенки, облечени с настоящата колекция. Почти не можеше да си спомни кога е стъпвала във фабриката, макар и да беше сигурна, че в някакъв момент го е правила.
Точно затова инцидентът продължаваше да я тормози. Беше обсебена от чувство за вина. Дали не беше проявила престъпна небрежност? Трябваше да ходи по-често там. Ако беше посещавала фабриката, кой знае… може би щеше да забележи нещо. Не че обвиняваше управителя: никой на неговата длъжност нямаше да каже на собственичката, че трябва да похарчи сериозни средства, за да ремонтира сградата. Ако беше взимала повече лично участие, може би нямаше да се стигне дотам.