И тогава всички онези мили момичета нямаше да загинат.
Вестниците дни наред бяха писали за погребенията им, а след това се заеха да публикуват разгневени писма за недостойното отношение към бедната работническа класа. Анархисти държаха речи срещу висшите класи и експлоатацията на масите, покачени на дървените си сандъци по площадите. Хората по улиците носеха черни ленти на ръкавите си в знак на солидарност с опечалените семейства.
Тя отблъсна тези мисли.
Едно момиче беше оцеляло — единственото. Лилиан Нотинг. Тя също щеше да загине в онзи ден, ако лейди Дъф-Гордън лично не я беше изпратила да занесе рокля на клиентка. Обичаше жените, които се занимаваха с последните проби с клиентите, да бъдат красиви. Така създаваха подходящо впечатление. За тази работа бяха избирани само най-хубавите жени. Един ден лейди Дъф-Гордън беше забелязала Лилиан в салона, след като от фабриката я бяха изпратили с рокля за проба на една особено придирчива клиентка. Момичето беше пристигнало там, притиснало кутията с роклята към гърдите си, останало без дъх, с разрошена черна коса, която се посипваше под шапката ѝ, а бузите ѝ бяха станали червени като ябълки, и лейди Дъф-Гордън веднага разбра, че талантът му ще бъде пропилян във фабриката, колкото и умела шивачка да беше. Спомняше си и за леката болка от желанието, което бе изпитала към него. Може би някой ден можеше да я покани на чай у дома си, за да я попита към какво се стреми. Лейди Дъф-Гордън го правеше, за да отправи невинно предложение. Ела да работиш по-близо до мен. Може би ще ти потръгне в живота. Понякога това водеше до хубави неща — както за Луси, така и за момичето. А Козмо никога нямаше нищо против.
Всекиму своето.
Лейди Дъф-Гордън изпита внезапен потрес, когато си спомни, че в онзи ден Лилиан Нотинг беше доставяла рокля на Керълайн Флечър — същата Керълайн Флечър, която беше на борда на този кораб. Тя не се укоряваше за този пропуск в паметта си: името ѝ тогава беше Керълайн Синклер, защото младата вдовица още не се беше омъжила повторно. Дори си спомняше въпросната рокля: копринена, в един особено характерен нюанс на синьото, подобен на цвят от зюмбюл, за който беше настоявала Керълайн. Защо не си беше спомнила по-рано за нея? Керълайн не беше споменала нищо за това — може би не знаеше, че лейди Дъф-Гордън е собственичката на модната компания. Прониза я тръпка, все едно някой пристъпваше по гроба ѝ. Това не беше хубаво, благоприятно съвпадение. Онзи стар глупак Стед беше прав за едно: духовете на мъртвите наистина съществуваха и бяха навсякъде. Витаеха около всичко като невидим пушек.
Въздушно течение полази по раменете ѝ, през коприната на роклята. Беше се вледенила от собствените си мисли. Веднага щом се усамоти в каютата си, щеше да поръча да ѝ донесат чай от лайка, за да се стопли — и да се успокои.
Корабът внезапно се люшна под краката ѝ и тя едва не се подхлъзна. След първия ден беше свикнала с тромавия ритъм на движението на плавателния съд и вече почти не го забелязваше. Само когато морето беше малко по-бурно, както тази вечер.
Лейди Дъф-Гордън с изненада различи очертанията на силует в илюминатора на вратата в дъното на коридора — вратата, която водеше към панорамната палуба. Явно навън имаше някаква жена. Ала в този нощен час това беше невъзможно. Освен това навън цареше смразяващ студ, след като температурите бяха падали през целия ден.
Лейди Дъф-Гордън подмина каютата си и продължи натам. Може би вратата беше заяла и горката жена не можеше да влезе… Може би беше изпаднала в паника и не можеше да се сети да потърси друга врата. Навън щеше да замръзне от студ за нула време. Лейди Дъф-Гордън не можеше да понесе мисълта за още една жена, която ще умре — не и когато можеше да направи нещо по въпроса, поне този път. Тя се затича натам, като повдигна роклята си над пода, за да не се препъне в нея.
Стигна до вратата, посегна към бравата — и застина.
Беше тъмно, а осветлението в коридора беше оскъдно, но сега, отблизо, Луси видя жената както трябва — и тази жена не изглеждаше така, все едно мястото ѝ беше в първа класа. Беше обезобразена. Представляваше страховита гледка. Сякаш се беше опитала да разкъса с нокти собственото си лице. Зловеща рана като от нож или бръснач прекосяваше по диагонал едната ѝ вежда и носа и стигаше до бузата. С нарастващ ужас лейди Дъф-Гордън си даде сметка, че жената прилича на избягала от приют за душевноболни. Главата ѝ беше остригана, грубо и неравно. Очите ѝ горяха като разпалени въглени.