А най-смущаващото беше, че ѝ се струваше донякъде позната.
Лейди Дъф-Гордън отдръпна ръката си. Не биваше да пуска една луда — ако беше такава — да обикаля в първа класа. Може би горкото създание по погрешка се беше качило тук от трета класа — какво друго обяснение би могло да има? — но това не означаваше, че лейди Дъф-Гордън следва да ѝ осигури достъп до първокласните каюти.
При все това… луда или не, тази жена щеше да замръзне от студ, ако не я пуснеше да влезе.
Прииска ѝ се в коридора да имаше някой друг, към когото да се обърне за помощ, но беше сама.
Не — не можеше да позволи жената да загине така. Съвестта ѝ туптеше като отворена рана.
След още миг колебание лейди Дъф-Гордън бутна вратата (като не забеляза и най-малкия признак, че може да е заяла) и пристъпи навън на палубата.
Но къде беше изчезнала тя? Жената вече я нямаше. Лейди Дъф-Гордън погледна първо наляво, а сетне надясно, макар и да не виждаше надалеч в мрака. Дъхът ѝ се кълбеше на призрачни бели форми пред лицето ѝ.
Без никакво предупреждение една ръка затисна устата ѝ.
Тя се стресна, но в същия миг друга ръка я сграбчи над лакътя.
— Шшт — прошепна в ухото ѝ мъжки глас. — Не мърдайте. Ще я изплашите.
Беше мистър Стед — възрастният чудак, който се занимаваше с окултизъм. Тя кимна и Стед отмести ръката си от устата ѝ. Пръстите му бяха изцапани с мастило, все едно с часове беше драскал нещо с писалката си.
— И вие ли я видяхте?
— Това е духът.
Луси усети, че трепери.
— Хм, вече я няма — рече той, като изглеждаше разочарован и разтревожен — може би дори натъжен.
Тя се огледа, но не видя нищо друго освен мрака, вихрения вятър и нощта, която обгръщаше техния голям кораб, и острите точки на звездите, далеч над всичко останало, примигващи и студени.
Водата беше разпенена над главата ѝ, като вихър от мехурчета, които летяха и я обгръщаха от всички страни. Водата я притискаше отвсякъде. Водата никога не оставаше неподвижна, никога не заспиваше, никога не беше доволна от положението си. Водата винаги се носеше нанякъде и навсякъде.
А с водата се носеха гласовете, нашир и надлъж.
Ти явно не разбираш, скъпа: той е изгубил целия си бизнес. Казва, че са го смачкали от конкуренцията — онези ужасни типове от компанията „Стандарт Ойл“. Как може да не си чувала за това? Пишеше го във всички вестници…
Ясно, позволила е да забременее. Съсипала си е живота, и за какво? Всеки може да види, че намеренията му не са били почтени. Не знам какво ще правим, ако съседите разберат…
Казва, че ще има по-добри шансове в Америка. Тук няма работа. Ще ни изпрати пари да отидем при него, когато се установи. Не, това не ми харесва, но какво мога да направя…
Мехурчетата галеха страните ѝ, повдигаха косата ѝ, носеха я с прилива — дълга, черна и вълниста, като водорасли. Тя извърна глава настрани, но продължаваше да ги чува. От гласовете не можеше да се избяга.
Не искам да прекарам остатъка от живота си като камериерка…
Заблуждаваш се, ако си мислиш, че ще стане по-добре…
Явно никога не се научаваха. Никога не се променяха. Не можеше да ги спаси от тях самите. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да спаси неколцина — младите и готовите да бъдат спасени. Невинните.
1916
Трийсет и трета глава
19 ноември 1916 година
„Британик“
Дори нощем в отделението човек не може да чуе мислите си.
Повечето болнични нарове са празни, докато „Британик“ плава към Мудрос, където — както са му казали — ще натовари мнозинството от пациентите си. Ранените, които се качиха на борда заедно с Марк в Неапол, са настанени заедно, така че медицинските сестри и санитарите да ги обслужват по-лесно, и докато беше сред тях, Марк откри, че наоколо му са мъже, за които сънят е болезнено преживяване. Беше лежал на своя нар и ги беше слушал как скимтят и скърцат със зъби, измъчвани от кошмари. От устата на някои се отронваха тихи неясни думи, все едно бяха увлечени в разговор. Други се мятаха в съня си, сякаш продължаваха да водят бой с враговете, които бяха оставили далеч зад себе си, на чужди брегове. Ала сега, в по-малкото и усамотено помещение, трябва да се справя само с проплакванията и виковете на един друг пациент.