Освен своите.
Прикован на нара го държи най-вече изтощението. Но в действителност е в състояние да се придвижва сам, да ходи с помощта на бастун, макар и сестра Дженингс да не одобрява. Не може да остане дълго време легнал и неподвижен — не и когато всеки път, щом затвори очи, се бои да не види призрачно познатото бледо лице, надвиснало над неговото, когато ги отвори. И тези чудно пусти, пронизващи очи. Няма значение, че е посред нощ — нощта и денят бездруго са станали едно и също за него. Той става, навлича болничния си халат в убит армейски цвят и протяга ръка да вземе бастуна си. Гладкото докосване на дръжката в ръката му е чуждо.
Трапезарията е нарядко населена от други мъже, които също са се отказали от съня — най-вече такива, които седят сами в тъмното. Един чете под електрическа лампа с гола крушка, която хвърля върху него колона от светлина. Четирима са потънали в сериозна игра на карти на далечна маса. Едно време щяха да го засърбят ръцете да се присъедини към тях, но сега стомахът му се преобръща само при вида на тесте карти.
Той си избира място и сяда в тъмното, като опипва дръжката на бастуна, все едно храни стара обида. Ани Хебли още е жива. Да я види, отприщи потоп от спомени, които с мъчително старание беше затворил на сигурно място. Когато се беше свестил в онази болница в Ню Йорк, след като потъна „Титаник“, му съобщиха, че е изгубил единствените две човешки същества на света, които имаха значение за него: Керълайн и Ондин. Трябваха му месеци — дори години — за да успее да се пребори с това и да се върне към живота. Отначало дори не му се занимаваше. Лудостта или самоубийството му изглеждаха безкрайно по-лесни и безболезнени от упорството да се опитва да открие начин да продължи.
Едва след почти цяла година, през която стоеше настрана от всичко, свързано с катастрофата, намери у себе си сили да се изправи пред списъка на загиналите на борда на „Титаник“, за да провери кои от онези, с които се бе запознал на кораба, вече не бяха между живите. Остана потресен колко много бяха изгубили живота си — особено сред заможните американци, които се бяха придържали до последно към някаква представа за благородство и чест, очевидно убягнала на британските аристократи, след като бяха успели да си намерят място в спасителните лодки — хора като сър Дъф-Гордън и Джоузеф Брус Исмей. Козмо Дъф-Гордън явно имаше неприятности за това, че първо бе избягал на една от спасителните лодки, а сетне бе предложил подкуп на кормчията, за да гребат по-далеч от мястото на катастрофата. „Така му се пада“, помисли си Марк. По-достойни мъже от него — хора като Астор, Гугенхайм, Стед — бяха изчезнали безследно и се смятаха за мъртви. Предстояха месеци и години разследвания и съдебни дела.
Марк се числеше към нечестивото множество на страхливците. Беше разбрал как е бил спасен, след като беше дошъл в съзнание — как го бяха измъкнали от ледените води, в които се беше носил, преди спасителната му жилетка да подгизне и да натежи. По една случайност се беше озовал недалеч от спасителна лодка, която била спусната на вода, без да е натоварена докрай, и една от жените в нея беше убедила останалите да го вземат на борда. Животът му от катастрофата насам беше един продължителен кошмар, който започна с пробуждането му в болницата в Ню Йорк. Наложи се да ампутират няколко от пръстите на краката му, но му казаха, че е изключителен щастливец: малцина бяха извадени живи от онези ледени води. Беше останал в несвяст цели дни. И докато дойде на себе си, вече целият свят беше разбрал за огромната трагедия в морето. Оцелелите от „Титаник“ бяха развеждани на празненства в целия град, където трябваше да държат речи и да дават интервюта на вестниците.
Прииска му се да открие онази добра самарянка, за да ѝ каже, че не е трябвало да си прави труда: на кораба не беше имало мъж, който да заслужава спасение по-малко от него. Трябваше да запази доброто си дело за стареца Стед или за някой друг, извършил поне една унция добро в живота си. Милостта на онази жена беше прахосана за него.
А когато откри, че е оживял, докато жена му и детето му бяха загинали, стана още по-зле.
Имаше само едно, за което да бъде благодарен: дневникът на Лилиан беше оцелял. Той вдигна ръка към джоба на гърдите си, където винаги го носеше. По някакъв начин се беше запазил по време на всички часове в морето след потъването на „Титаник“, все едно му е било писано. Все едно паметта за Лилиан трябваше да остане жива дълго след като всичко друго потъне на дъното. Изсъхналите страници успокоително шумоляха под тежестта на ръката му. Хайде, хайде.