Дълго време не беше способен да приеме истината, особено по отношение на Ондин. Искаше му се да вярва, че тя още е жива — че е била спасена, но властите, в неведение за нейната самоличност, бяха предали бебето на някое общество за грижа за изоставени деца или сиропиталище. Може би още беше затворена в някоя безрадостна институция, където я отглеждаха без капчица любов — като дете от тъжните истории на мистър Дикенс. А може би е била осиновена и отгледана с вярата, че е друга, и никой не ѝ беше казал за връзката ѝ с „Титаник“, защото новите ѝ родители изчакваха да порасне малко, за да може да понесе по-лесно трагичната истина. Ако беше жива, вече трябваше да е на четири години. След известно време започна да си дава сметка, че когато си представяше дъщеря си, я извикваше във въображението си подобна на Лилиан — прекрасно дете, грейнало като слънцето, но с тъмна и разбъркана, заплетена и непокорна коса.
Беше се превърнал в самозванец в собствения си живот, в собствената си кожа. Старото му аз беше загинало много отдавна — може би дори преди да се качи на борда на онзи кораб. Не знаеше в кого се е превърнал. Може и да беше призрак, а животът му да беше някаква версия на чистилището.
Не си направи труда да съобщи на семейството на Керълайн за женитбата им. Какъв смисъл щеше да има от това? Когато списъкът на пасажерите беше подложен на съмнение — все пак в него двамата с Керълайн бяха вписани като съпруг и съпруга — Марк се закле пред скърбящия баща на Керълайн, че това е канцеларска грешка и той не познава дъщеря му. Марк не искаше нищо от богатството на Керълайн, нито имаше някакво желание да съсипва спомените на един баща за неговата любима, трагично загинала дъщеря. Тя принадлежеше на баща си; в ретроспекция, Марк дори не беше съвсем сигурен дали някога изобщо я е познавал както трябва.
В крайна сметка Марк събра сили за презокеанското плаване, за да се прибере у дома в Лондон, където се скри в мрачния си малък апартамент, докато не избухна войната. По някакъв чудноват начин тя му донесе известно облекчение. Самата мисъл, че целият свят се разкъсва — все едно всички си бяха изгубили ума. Това му помагаше да не се чувства толкова самотен. Може би светът поначало е бил безмилостно и сурово място, а сега поне истината за това беше излязла наяве. Вече нямаше нужда само той да се измъчва от нея, все едно беше някаква мрачна тайна, която го гризеше отвътре.
Освен това идеята да отиде на война, му допадаше: предпочиташе да умре на бойното поле, вместо бавно да се побърка от горчивина и самота. Може би на калните полета на Балканите или сред хълмовете на Галиполи щеше да успее да си върне изгубената чест.
През четирите години, откакто потъна „Титаник“, Марк беше успял да окастри живота си така, че от него не беше останало почти нищо: един двустаен апартамент и дни, които прекарваше като чиновник в счетоводна къща, а през нощта кръстосваше напред-назад в апартамента си или бродеше по улиците, докато не се изтощеше достатъчно, за да успее да заспи. Неделята беше неговият ден за покаяние, когато посещаваше различни гробища и седеше пред чужди гробове, които му служеха като заместители на незнайните дълбини, където бяха намерили вечен покой Лилиан, Керълайн и Ондин.
Как стигна дотук да живее почти като отшелник, нещастен и сам? Той си спомня най-щастливото време в живота си — онези месеци след раждането на Ондин, когато двамата с Лилиан живееха заедно с Керълайн. Беше необичаен живот, наистина, и удържан в оковите на тайната: тогава не можеше да каже на никого каква е истината. Но беше готов да се раздели с всичко, за да се върне в тях.
Той обикаля кораба и поема обратно към твърдия тесен болничен нар. Движението му се затруднява от бастуна, особено по стръмните стълбища. Шумът от стъпките му и почукването на бастуна отекват непропорционално силно в тишината на нощта, и той се чувства като някакво чудовище от кошмар, което преследва изплашено дете. Надниква в болничното отделение, като очаква да види Ани. Не я е забелязал никъде: нито по коридорите, нито в отделенията. Не може да я открие — мисъл, която му е натрапчиво позната. Някога сам е бил в същото положение.
Той я отблъсна. Прочете объркването и болката в очите ѝ. Разбра, макар и да не знаеше как, колко силно се заби в нея острието на измяната. Как се сгърчи от тази рана — от настоятелното му желание да си останат разделени.
Какво си направила, Ани?
Дали не се беше хвърлила през борда? Стегни се, човече.
Нима не знае, че той е прокълнат — и да го обича, е проклятие? Той носи вина за смъртта на две жени. Прекрасни, интелигентни и жизнени жени, които не заслужаваше. При това те не просто загинаха, след като се бяха влюбили в него — загинаха, след като ги беше прекършил, след като беше накарал сърцата им да кървят от болка.