— Не знаеш нищо за това. Вече виждам, че не си на себе си. Тревогите на „Титаник“ очевидно са ти се отразили.
Ани усеща, че е започнала да трепери и да плаче. Усещането е унизително. Но той отново я отблъсква и тя не е сигурна, че може да го понесе.
— Не, не плачи сега. Не съм ядосан. Просто се тревожа за теб.
Но съчувствието му е прекалено за нея. От него само става още по-зле.
Тя побягва по-далеч оттам, като се чувства по-отчаяна и объркана от всякога. Мислеше си, че историята за Ондин ще го промени. Ще го накара да види истината.
Но нещо — или някой — очевидно го е настроил срещу нея от самото начало.
Тя посяга към джоба си за онова, на което попадна, докато оправяше нара му, след като му завърза ръцете. Някакъв бележник. Тайно го прибра, за да го разгледа по-късно; Марк се събуди, преди да има възможност да го отвори.
Но сега го изважда и открива, че е малък дневник. Беше забелязала, че Марк винаги го носеше у себе си на борда на „Титаник“ — и от време на време го отваряше в салона за пушачи, когато си мислеше, че никой не го гледа. И наистина никой не го гледаше… освен нея.
Ани отваря дневника на първата страница и когато прочита името, по тялото ѝ пробягва ледена тръпка, макар и да знаеше, макар и през цялото време да подозираше какво ще види написано там.
Лилиан Нотинг.
1912
От кораба „Карония“
7:10 сутринта
До капитана на „Титаник“. Параходите, които плават в западна посока, докладват за големи и малки айсберги и ледени полета на 42 градуса северна ширина от 49 до 51 градуса западна дължина, на 12 април.
С уважение, Бар
От кораба „Балтик“
11:55 сутринта
До капитан Смит на „Титаник“. Умерени променливи ветрове и ясно хубаво време от отплаването насам. Гръцкият параход „Атенаи“ докладва за айсберги и големи ледени полета днес, на 41,51 градуса северна ширина и 49,52 градуса западна дължина… Пожелавам успех на вас и „Титаник“.
Командир на кораба
От кораба „Калифорниан“
6:30 вечерта
До капитан Смит на „Титаник“. Забелязахме лед на 42,3 градуса северна ширина и 49,9 градуса западна дължина.
Трийсет и пета глава
14 април 1912 година
„Титаник“
Керълайн се събуди от писък.
Женски писък.
Измина миг, преди да осъзнае, че писъкът бе проехтял от нейния сън, от собственото ѝ минало. Онази вечер беше с Марк. Никога нямаше да забрави за това, до последната секунда: как се бяха измъкнали в малката стаичка на тавана, където нямаше опасност да ги открият. Как се бяха втурнали един към друг, без дори да си свалят всички дрехи. Как си бяха шъткали, обзети от страх да не ги чуят. Не биваше да позволят Лилиан да разбере.
Керълайн отвори очи и постепенно свикна с мрака в първокласната им каюта. „Титаник“ леко се полюшваше под нейното легло.
Тя посегна да докосне успокояващото присъствие на Марк, но не го откри. Вместо него на матрака имаше топла вдлъбнатина. Както и на възглавницата. Но въпреки тези открития тя не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред. Това не беше формата, която Марк обикновено оставяше след себе си в леглото им, а уханието във въздуха — на силен одеколон с аромат на цитруси и мускус — не беше на Марк. Сякаш дори завивката не беше от тяхното легло: тази бе от тъкана коприна, по-луксозна от всяка друга материя, която бе докосвала през живота си.
Къде се намираше?
Тя се изправи твърде бързо в леглото и усети как каютата се завъртя около нея. Притисна устата си с ръка, като се боеше да не повърне. След няколко злокобни мига на световъртеж движението спря.
От писъка вече беше останало само далечно ехо в мислите ѝ. Замени го шумът от течаща вода. Вода, която се плиска във вана. И от време на време — басовото бучене на мъжки глас. Мъж, който си говореше нещо на себе си, докато се къпеше.
Гласът не беше на Марк.
Стомахът ѝ отново се преобърна. В главата ѝ се завъртяха откъслечни картини. Сънят се беше стопил; на негово място идваше реалността. Последното нещо, което си спомняше, беше балът. Полилеите с твърде ярка светлина. Множеството мъже и жени във вечерни облекла. Блясъкът на свещите, който се отразяваше в коприна и сатен, скъпоценни камъни и злато. Музиката и разговорите.