С Гугенхайм всичко се случваше без никакви усилия. Може би защото и двамата разполагаха с пари — неговото богатство беше абсурдно по-голямо от нейното, разбира се, но принципът беше един и същ. И двамата гледаха на живота по един и същ начин.
— Не ми е приятно да страдаш за това, че си взела едно-единствено погрешно решение — рече Гугенхайм, като я галеше съвсем леко по опакото на ръката с показалеца си.
Отново се бяха върнали към темата за нейния брак.
— Едно лошо, прибързано решение. Аз също съм взимал такива. Нима не се е случвало на всекиго? Трябва ли да страдаме за това до края на живота си?
Точно това беше направила с Марк — беше действала прибързано. Беше се сближила с него единствено заради Лилиан. Може би именно Лилиан бе обичала през цялото време, а не Марк. Марк беше приемлив заместител, проводник към Лилиан. Но Лилиан беше онази, която бе запленила сърцето ѝ — онази, за която скърбеше толкова силно.
От тази мисъл очите ѝ едва не се напълниха със сълзи.
Какво говореше Гугенхайм сега? Минутите отминаваха в медена мъгла. Вече седяха един до друг на кушетката, а ръката на Гугенхайм беше отпусната на раменете ѝ, като я притискаше с тежестта си и я притегляше към него. Ароматът на подправки и мускус вече беше толкова силен, че изпълваше дробовете и главата ѝ. От коняка не усещаше устните си, така че ѝ беше трудно да говори. Той говореше за това как стояха нещата и какво можеше да очаква. За това, че имаше съпруга, с която от години не беше близък, но не можеше да я напусне. И деца, които бяха отгледани с малко любов към баща си и щяха да наследят всичко. Но при все това той имаше нужда от общуване.
— Усещам необичайна близост между нас двамата, Керълайн. Бих искал да видя дали е истинска. А ти би ли искала?
Дъхът му носеше миризма на пури и коняк и топлеше ухото ѝ. Галеше бузата ѝ.
Тя обърна глава и откри устните му върху своите. Целувката му беше като на джентълмен, който не иска да се възползва от нея. Не беше и силна като целувките на Марк. Те винаги бяха жадни. А Гугенхайм я опитваше — нежно, едва ли не изкусително с колебанието си. Тя отвърна на целувката му, като почерпи кураж от коняка. Отпусна ръка на гладката му буза и я погали. С такъв мъж трябва да бъда. Спомняше си как си помисли, че ако си го повтори достатъчно пъти, накрая ще повярва.
Казваше си, че с него се чувства на сигурно място.
Или поне се чувстваше сигурна в самотата си. Или поне, че е споделена.
Ала сега, докато крачеше по опустелите коридори, където се разминаваше само с неколцина стюарди, станали толкова рано, за да се посветят на тихата си работа да подготвят кораба за предстоящия ден, тя видя истината в мрака: беше направила нещо ужасно. Животът ѝ се превръщаше в пепел и се разпадаше около нея.
Промъкна се в каютата им, като с известна тревога отбеляза, че вратата сякаш бе стояла открехната — може би не беше затворена плътно вечерта и се беше отворила от движението и полюшването на кораба, но тази подробност я изпълни с настойчиво усещане за безпокойство. Керълайн безшумно я затвори след себе си. По някакво чудо Марк беше в леглото. Очакваше да го открие буден, по халат, скръстил ръце на гърдите си, с буреносен облак на лицето, готов да ѝ се нахвърли. Къде беше? Къде беше пред цялото това време? Но от другата стая долиташе тихото му похъркване.
Тя се измъкна от роклята си — вече ѝ се струваше нещо ужасно, спомен за нейното вероломство, достойна единствено да бъде изгорена — и си облече халат. Когато се изправи до тоалетката си, пръстите ѝ напипаха пакетчето кокаин, предписан от доктор Лидър. Беше толкова нетърпелива да вземе от лекарството, че едва не изсипа съдържанието на гланцираното пликче по тоалетката, но все пак успя да изтръска от белия прах в една водна чаша и да го разтвори във вода, както ѝ беше предписано. Прахът беше повече, отколкото трябваше да взима на една доза, но тя го изпи въпреки това. Какво значение имаше дали от време на време взима малко по-голяма доза?
Изправи се над люлката, за да погледа Ондин. Да гледа бебето, докато спи, винаги я успокояваше. Беше толкова умиротворено, в блажено неведение за житейските мъки. Понякога Керълайн се боеше от мисълта, че вече носи отговорност за живота на друг, но обикновено се радваше за това. Радваше се, че си има някого, който да я обича без задръжки. Някого, когото да отглежда и да защитава. Някой, който винаги ще бъде до нея. Тази вечер се чувстваше виновна, докато гледаше спящото бебе. Беше предала бащата на Ондин. Бъдещето изведнъж беше започнало да ѝ се струва много несигурно. Много неясно.