Бебето се разплака без предупреждение. По-точно казано, не беше плач. Ондин никога досега не беше издавала подобен звук. Беше по-скоро като давене — приглушено, мъчително. Сякаш специално за да изпълни един родител с чиста, неподправена паника. Керълайн я грабна от люлката, но сетне не успя да измисли как да продължи, когато детето примигна, отвори очи и продължи да плаче — не, да се дави. С какво можеше да се е задавила Ондин, за бога? Керълайн я обърна импулсивно върху ръката си и рязко я потупа по гърба. От това сякаш нямаше полза. Паниката я завладя напълно. В мислите ѝ полетяха ирационални, объркани въпроси, изпълнени с гняв. Какво можеше да се събере в тази мъничка устичка? Дали онази ужасна мис Хебли не беше оставила нещо в люлката? Керълайн повдигна бебето по-високо, като се опитваше да надзърне в устата му. Миговете изминаваха един след друг, странният задавен шум не спираше, лицето на Ондин почервеняваше, а Керълайн — като не знаеше какво друго да стори — бръкна с пръсти право в гърлото на Ондин.
Ето. Ето. Тя го напипа, каквото и да беше то. Нещо твърдо и метално. Тя се зае да го издърпа.
Нечия ръка я сграбчи за рамото. Тя едва не изпусна бебето, когато се обърна. Беше Марк, а очите му горяха.
— Какво правиш? Дай ми я.
Той не изчака Керълайн да му предаде Ондин, а направо я изтръгна от ръцете на жена си.
Керълайн остана трепереща, с оголени нерви. Какво беше станало току-що? Плачът беше спрял. Марк беше в отсрещния край на каютата, а Ондин бе отпусната на рамото му. Бебето му гукаше, както сякаш винаги правеше с Марк, а той отговаряше с успокоителни звуци… Хайде, хайде, няма нищо…
— Нещо не беше наред с бебето — рече Керълайн.
Гласът ѝ прозвуча изплашено и извинително.
— Опитвах се да ѝ помогна…
— Не знам за какво говориш. Нищо ѝ няма — отвърна ѝ Марк през рамо.
Защо държеше Ондин толкова далеч от нея? Искаше ѝ се да прегърне дъщеря си, за да се увери, че всичко е наред.
— Не ме ли чу? Тя издаваше някакъв ужасен звук…
— Единственото, което чух, беше ти самата — рече Марк, а от гласа му струеше обвинение. — Не си на себе си — както обикновено в последно време. Взела си повече от лекарството си, нали, Керълайн? Прекалено много според мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Вече почти се съмва — наистина ли трябва да взимаш от това нещо в този час?
Така си беше. Небето започваше да просветлява зад илюминатора. Тя не беше помислила за това. Вече взимаше лекарството по навик, без да се замисля.
Марк кимна към нея.
— Чувал съм, че някои хора наистина се поболяват от кокаина… И може да се пристрастиш към него — точно както към опиума. По-добре да внимаваш…
Тя удари с длан по тоалетката.
— Следвам предписанията на лекарката… Това е лекарство.
Керълайн зачака да ѝ каже нещо успокоително. Хайде, хайде, горката, толкова преживя. Да я погали по гърба, да ѝ донесе вода. Но той не го направи. Вместо това ѝ обърна гръб, като продължаваше да полюшва бебето.
Керълайн рязко си пое дъх и го задържа. Струваше ѝ се, че нищо не е както трябва. Не можеше да бъде сигурна дали възприятията ѝ не са изкривени от чувството за вина. Въздухът ѝ се струваше по-студен, тишината — по-злокобна. Но с Марк нещо определено не беше наред. Как само я гледаше, все едно му се искаше тя да изчезне. Все едно я ненавиждаше. И не я беше попитал къде е била. Нима не го беше грижа за това? Или се беше досетил? Дали беше подушил миризмата на друг мъж по нея, или беше видял истината в смръщените ѝ устни?
— Ще легна с Ондин, за да заспи отново — рече уморено Марк, като пое към спалнята и затвори вратата след себе си.
Керълайн се наведе над люлката, а очите ѝ вяло се спряха на мястото, където допреди малко лежеше нейното бебе. Може би Марк имаше право; може би лекарството наистина беше виновно за това, което се случваше с нея. Сякаш бавно губеше ума си. Беше прав, че тя наистина взимаше много в последно време; всеки път, когато нещо я разстройваше, посягаше за още бял прах. Пликчето вече бе почти празно и тя се боеше, че ще трябва да се върне при доктор Лидър и да поиска още. Може би в това преживяване все пак имаше нещо хубаво. Може би трябваше да намали дозата и накрая да се откаже от лекарството.
Ами Ондин? Ако Марк решеше, че тя е развила зависимост, можеше да ѝ вземе бебето. Все пак бяха женени и той имаше законното право да го стори. От самата мисъл за това по гърба ѝ полазиха ледени тръпки. Можеше да загуби Ондин завинаги.
Тя протегна ръка към празното място в люлката, все едно можеше да усети живото присъствие на Ондин.