Но какво беше това в гънките на одеялото? Ръката ѝ напипа нещо твърдо, студено и метално. И влажно.
И тя разбра — беше онзи предмет, който бе напипала в гърлото на Ондин. Значи наистина се беше задавила. Керълайн я беше спасила.
Тя го извади от смачканото одеяло — метална лентичка с тежест в края. Какво беше това нещо, което бе пропълзяло в люлката на Ондин като змията в райската градина?
Беше разпятие на верижка. Мъничко златно кръстче.
Трийсет и шеста глава
Светът изведнъж се стовари върху Ани. Всичко се разтърси под нея — като онзи път в Балинтой, когато беше стояла на скалите и от тях се откъсна огромен вертикален пласт от пръст и камъни и полетя надолу към океана.
Но светът продължаваше да се тресе. Съзнанието ѝ трескаво се опитваше да проумее какво означаваше това. Беше на борда на кораб, на величествения „Титаник“. Защо би могъл да се разтърсва така?
Погледът ѝ най-сетне се фокусира и тя различи Вайълет, надвесена над нея, която я разтърсваше за раменете, а пуснатата ѝ коса се вееше пред лицето на Ани. Изглеждаше толкова изплашена, че и Ани се изплаши.
Вайълет пусна раменете ѝ.
— Слава на Бога, че се събуди. Уплаших се да не ти е станало нещо. Получи някакъв пристъп, очите ти се подбелиха и зъбите ти се оголиха. Не съм виждала друг човек в такова състояние. Помислих си, че може да си обсебена от демон, както ни предупреждаваха свещениците в училище.
Ани се втренчи във Вайълет. Прииска ѝ се нейната приятелка да си беше направила шега с нея, но явно не беше така. По тялото ѝ премина тръпка.
— Получавала ли си пристъпи досега? — попита я Вайълет.
Ани разтърка лице.
— Не, никога.
Последният пристъп, за който беше чувала, беше на онова малко момче от прислугата на семейство Астор.
— Може би трябва да отидеш при корабния лекар. Да те прегледа дали си добре.
Ани разтърка раменете си. Беше студено. Толкова, толкова студено. Как беше възможно да е толкова студено на този кораб, в който по дял ден и по цяла нощ ревяха двигатели и горяха пещи? Миниатюрната каюта беше ледена. Страните ѝ бяха изстинали, както и върхът на носа и ушите. И пръстите на ръцете и краката ѝ.
Тя чу мърморене и други шумове от каютите отляво и отдясно. Значи останалите от екипажа също ставаха от койките си.
— Не, не. По-добре да отивам на работа.
Ани събра сили и седна в леглото, като си пое дъх през зъби, когато студът покри голата ѝ глава и рамене като някаква одежда. Измъкна се от леглото и се зае бързо да се облича. Дрехите ѝ бяха ледени на пипане, все едно са били оставени навън. Стиснала зъби, тя навлече фустата си толкова бързо, колкото ѝ позволяваха замръзналите пръсти. Най-сетне внимателно плисна малко вода на лицето си. Водата беше леденостудена, сякаш беше извадена направо от някой замръзнал поток.
Вайълет стоеше и я гледаше как се облича.
— Какво се е случило с теб, Ани?
Тя спря, стиснала роклята си в ръце.
— Какво имаш предвид?
Вайълет посочи към ръцете ѝ и когато сведе поглед, тя видя синини с размерите на човешки пръсти. Имаше и една неприятна синина на глезена, както и друга горе на бедрото. Не си спомняше как се е сдобила с тях. Вероятно при изпълнение на задълженията си. Когато времето се влоши, корабът можеше да се разлюлее като подивял кон и неочаквано да блъсне някого в перилата или стената — особено ако е човек от екипажа, който често бърза по тесните коридори за прислугата, натоварен с тежък поднос.
Ала в следващия миг си даде сметка, че синините бяха оставени от Мадлен Астор.
— Няма нищо. Не ме боли — рече тя, като се надяваше да разсее любопитството на Вайълет.
Вайълет сви рамене и се зае да се приготви за работа, като бърбореше за клюките, които беше чула на закуска тази сутрин — старши помощник-капитанът беше предупредил, че заради студа във водата може да се образува лед. Ани я слушаше с половин ухо, докато си обличаше роклята и си слагаше обувките, като се опитваше да не позволи на страха да я завладее — страхът от онова, което ѝ беше казал Уилям Стед: нищо чудно на борда на този кораб да имаше зъл дух. И самата тя да беше една от жертвите му.
Побърза да си оправи леглото, за да се заеме с началото на работния ден, но докато издърпваше синьо-белите завивки, за да ги подпъхне под матрака, усети копринено докосване по пръстите си. Обзета от любопитство, но без да бърза, все едно се боеше оттам да не се покаже някоя змия, тя обърна края на одеялото и видя нещо сатенено и синьо, с изискана шарка.