Беше мъжка вратовръзка.
Тя пламна и хвърли поглед през рамо, но Вайълет вече бе излязла от каютата, така че бе сама.
Внимателно извади странния предмет от леглото си и го вдигна на светлината. Определено беше официална мъжка вратовръзка, която беше виждала и преди. Миналата вечер мъжете се бяха издокарали за бала, като носеха точно такива вратовръзки. В мига, в който сложи ръка върху нея, тя разбра, че вратовръзката е на Марк. От устните ѝ се отрони едва чуто ахване.
Какво се беше случило снощи, след бала? Спомените ѝ бяха съвсем смътни, озарени от примигващи точици светлина, сякаш бяха поредният от нейните сънища. Как стоеше в салона за пушачи. Какво беше правила там? Как се взираше в тлеещите пламъци. Как си мислеше да се хвърли право в тях. А сетне — той се появи. Задъхан, с настойчив поглед. Спомняше си до съвършенство откъслечни мигове, а в същото време сякаш всичко това беше останало някъде далеч, все едно се беше случило с някой друг. Как името му се беше отронило от устните ѝ, как беше простенала, как го беше сграбчила за врата от желание да бъде по-близо до него. Всичко това, за което си беше мечтала, се беше случило наистина, нали?
Но беше прекалено и тя не можеше да повярва съвсем, че е истина. Сърцето ѝ се извиси от мисълта, че най-сетне и двамата знаеха как се чувства другият. Тя обичаше Марк. Струваше ѝ се, че бяха минали месеци, дори години, а не само няколко дни, откакто го познаваше — откакто копнееше за него. Все едно душите им са били разделени в някакъв предишен живот, а сега отново се откриваха тук. Като в прекрасните истории, които беше чела в книгите — онези книги, на които толкова се мръщеше провинциалният свещеник.
Какво си направила, Ани?
Ръката ѝ потрепери. Изведнъж я обзе страх. И срам. Сякаш не контролираше собственото си тяло, сякаш всеки допир на чуждата кожа по нейната я беше опърлил и сега беше като жертва на изгаряне — разголена, с открити рани. А спомените от миналата вечер бяха като вълни, които се сключваха над нея, с вкус на сол, и се притискаха надолу в дробовете ѝ, за да я удавят.
Покрай вратата на каютата ѝ преминаха стъпки. Пламнала и трескава, натъпка вратовръзката в джоба си, където тя се притаи до брошката.
Първото ѝ задължение за деня беше да помогне за сервирането на закуската, но преди това трябваше да приготви топлото мляко за Ондин. Семейство Флечър го очакваха от нея — макар че от мисълта отново да бъде близо до Марк, коленете ѝ сякаш щяха да се огънат под нея. Тя забърза нагоре по стълбището към кухнята и отиде в дъното, където готвачите топлеха огромни тенджери с мляко, за да приготвят овесена каша. Вече бяха свикнали с нейното присъствие, когато топваше метална тенджерка в голямата, за да гребне малко количество мляко, и едрият готвач, който отговаряше за приготвянето на овесената каша за деня, отстъпи настрани от пътя ѝ, за да не ѝ пречи.
Тя довърши приготовленията в съседното помещение, където се съхраняваха хранителните продукти. Покри тенджерката с плетено капаче и за момент сложи ръце върху него, за да ги стопли. Сетне мушна ръка в джоба на престилката си, където държеше брошката на Керълайн Флечър. Обичаше от време на време да я погалва през деня: по някаква причина това я успокояваше. Все едно галеше котка. Знаеше, че трябва да я върне на Керълайн, но не можеше да се принуди да го стори. Беше толкова хубава. Нещо в тази брошка я докосваше право в сърцето, все едно ѝ беше писано да бъде нейна. Ала беше грешно да я задържи и за момент се запита дали това нямаше общо със злото, което я преследваше на този кораб. Беше я откраднала, което беше лошо, а нима на лошите хора не се случваха лоши неща? Още една причина да върне брошката.
Тя използва служебния си ключ, за да отвори каютата на семейство Флечър. Странно защо, завесите още бяха спуснати; очакваше вече да са дръпнати настрани. Беше тъмно като в гроб. След като остави подноса на масата, тя отиде до илюминатора и посегна да дръпне тежките завеси, за да пусне вътре светлината на утрото.
Едва не изпищя, когато видя Керълайн на един стол. За кратък миг ѝ се стори, че е призрак — бледа женска фигура, отпусната на стола, все едно беше припаднала. Какво правеше Керълайн сама в тъмното? И къде беше бебето?
Керълайн скочи на крака и вдигна ръка към гърлото си.
— Мис Хебли! Какво правиш в каютата ми?
Сърцето на Ани се сви, когато осъзна, че е стреснала Керълайн от сън. Тя вече беше развила неприязън към нея, а това само щеше да влоши нещата.
Ани се обърна, като се надяваше да се измъкне.
— Млякото, мадам. Донесох млякото.
Ала докато посягаше към бравата, улови златно проблясване с ъгълчето на окото си. Нейното разпятие! Беше оставено в единия край на скрина. Може би се беше разкопчало някой път, когато бе идвала в тази каюта, бе паднало на пода и някой го бе намерил — мис Флетли?