Беше ужасна нощ, просто ужасна. Непрестанно се обливаше в пот, тормозеше се от нерви и се изпълваше с въодушевление — а сетне отначало. Чувстваше се така, все едно всеки момент може да изскочи от собствената си кожа. Ядосваше се, че Керълайн бе изчезнала по този начин — несъмнено все още беше разгневена — но освен това изпитваше и облекчение, защото така не му се налагаше да обяснява необичайното си поведение.
Ала сега, докато отиваше към мястото на уговорената с Уилямс среща, Марк беше завладян от странно чувство. С края на нощта лудостта го беше напуснала, а в студената светлина на утрото отново се беше върнала съвестта му. След онова, което бе направил снощи, вече не можеше да се преструва, че не е крадец. Беше извършил нещо сериозно — и това не му харесваше. Не беше по-добър от хората, които бе срещал при многобройните си посещения в съдебните зали. Мъже, които разиграваха на комар последните си пари, вместо да платят наема или да сложат нещо на масата за вечеря на децата си. Мъже, които лъжеха самите себе си за ужасните неща, които правеха, за да могат да продължават да играят хазарт. Той ги презираше, а сега сам беше станал един от тях.
Не можеше да задържи нищо от тези пари. Нито една чисто нова банкнота. Ако го направеше, следващия път щеше да му бъде по-лесно — а ако задържеше парите, със сигурност щеше да има следващ път. Веднъж разбрал какво е да има пари, това щеше да се превърне в порок, в пристрастяване, в право за него. Щеше да намери оправдание за кражбите си, точно както правеха онези мъже, които бе срещал в затвора. И някой ден щеше да стане един от тях; това винаги свършваше по този начин. Да изпадне дотам, че да се превърне от адвокат в затворник: не смяташе, че ще може да понесе този срам. Ужасяваше се от мисълта колко изкусително лесно беше всичко. Да се подхлъзне.
Да падне.
Той слезе по стълбището до палуба „Г“, където бяха настанени някои от пътниците в трета класа. Голяма част от мястото беше отредено на гигантските котли с техния адски шум, непрестанното им боботене и ръмжене. Не беше толкова близо до двигателите и сега се изуми как го понасяха тези хора. В единия край на безкрайно дългия коридор беше машинното отделение, пълно с турбини — огромни вихрени механизми, които можеха без никакво затруднение да смачкат човешко тяло. Марк за миг си помисли дали да не хвърли куфара в някоя от тях, за да остави металните колела да разкъсат парите на късчета, от които нямаше да има никаква полза, но колкото и голямо удовлетворение да му донесеше това в емоционален план, нямаше да постигне нищо смислено с него. Това нямаше да попречи на Уилямс да го изнудва. Затова продължи към носа на кораба, където бяха пощенското и багажното отделение на втора класа — мястото на срещата.
Пътниците от трета класа ставаха от сън. Гледаха го любопитно, докато минаваше покрай тях — жени с евтини сламени шапки или кърпи, вързани на главата им, мъже с груби вълнени панталони и работни ботуши. Пътниците се отправяха към трапезарията на трета класа — с дълги маси и пейки, както се хранеха полските работници и прислужниците — а оттам се разнасяше аромат на овесена каша, пържена херинга и пай с месо. Собственият му стомах изкъркори; нямаше търпение да приключи с това проклето предаване на парите, за да се върне на горната палуба и към нещата, с които беше свикнал.
Надничаше в каюта след каюта — всеки път, когато попаднеше на отворена врата. Тук долу бяха натъпкани толкова много хора, по четирима и повече. На погледа му отвръщаха очи, изпълнени със страх или подозрение. Започна да се чувства малко застрашен; какво щеше да отговори, ако някой го попиташе какво прави тук? Или се опиташе да му вземе куфара? Дали не се беше загубил? Най-сетне реши да поеме инициативата и да попита някого дали не знае къде може да намери боксьорите. Избра един кротък наглед възрастен джентълмен със свещеническа якичка.