— Доколкото чух, каютата им е някъде до игрището за скуош — отговори мъжът и посочи напред с неопределен жест.
За щастие, в тази част от кораба имаше по-малко каюти — сякаш се бяха сетили за тях в последния момент и ги бяха разположили там, където бе останало място — и не му отне много време да открие онази, която търсеше. Вратата беше отворена, но вътре беше само Дей Боуен, а от неговия изнудвач нямаше и следа.
Боуен изглеждаше обзет от изненада и известно неудобство.
— Какво правите тук, мистър Флечър?
— Търся твоя приятел, мистър Уилямс.
Боуен потърка тила си.
— Боя се, че го няма. Не съм го виждал от снощи.
Мъж като него несъмнено си беше намерил някоя жена, готова да го приеме за вечерта. Марк остана разочарован: сега нямаше да успее да се освободи от тази проклета котва, която го свързваше със старите му навици и старите му неприятности. Колкото и да му се искаше да се отърве от нея — и от изкушението.
Марк понечи да се извърне, но Боуен посегна да го улови за ръката.
— Какво има? Мога ли да ви помогна с нещо?
Марк поклати глава.
— Не, няма нужда.
Но Боуен не пусна ръката му.
— Работите на Лес са и мои — рече той.
Марк се канеше да откаже за втори път, когато си даде сметка, че думите на едрия мъж са самата истина. Ако някой беше казал на Уилямс, че той е откраднал бижутата на Керълайн, трябваше да е Боуен. Значи не беше невинен. Той бутна куфара в ръцете на Боуен.
— Добре тогава — това е. Вземи го. До гуша ми дойде от това проклето нещо. Кажи на твоя приятел, че не можах да намеря повече пари. И всичките са за него. Не искам и едно проклето пени от тях.
Марк отстъпи крачка назад, преди Боуен да успее да отвърне или да направи нещо, като държеше да си каже каквото си беше намислил.
— Кажи на твоя приятел, че това е краят. Дългът ми към него е платен. Не искам повече да участвам в това — и по-добре да не го забравя, ако го хванат. Всичко е на негова глава. Измивам си ръцете.
— Какво говориш? — рече Боуен, като разтърси куфара насреща. — Какво е това?
Всички чувства, които се вихреха у него — негодувание, гняв, страх — се разбиха едно в друго, като изпълниха Марк с неловко недоумение, макар Боуен сигурно да знаеше всичко, с което го държеше Уилямс. Двамата мъже бяха партньори, но Марк имаше чувството — дали не се заблуждаваше? — че Боуен е различен. Веднага се познаваше, че е по-честен — според собствените си разбирания. Марк затвори вратата на миниатюрната тясна каюта и тихо, едва ли не шепнешком, за да не го чуе някой отвън, обясни на боксьора какъв беше планът на Уилямс, точка по точка — дотам как беше намерил кутията с парите — и остана удовлетворен, когато по лицето на мъжа срещу него се изписа ужас.
Боуен протегна куфара настрани от тялото си, все едно съдържаше нещо отблъскващо.
— И това тук са парите?
— До последната банкнота. Направих онова, което искаше. А сега настоявам да остави на мира и мен, и Керълайн. Аз… знам, че не бях най-добрият съпруг, но това остана в миналото. Ще се опитам да оправя нещата с Керълайн. Отиваме в Америка, за да започнем нов живот заедно — и аз ще сторя всичко по силите си, за да успеем.
В момента, в който го каза, той си даде сметка за това, че наистина го искаше повече от всичко. Беше прогонил някакъв демон от себе си.
Боуен се облегна на койката зад гърба си, така че главата му почти се опря в тавана.
— Радвам се да го чуя. Няма да те обвинявам, ако ми кажеш да си гледам работата, но ако мога да споделя нещо с теб, съпругата ти ми се струва чудесна жена и…
— Не бива да ѝ причинявам такива неща? — рече горчиво Марк. — Прав си: тя наистина е забележителна жена, не на последно място заради това, че реши да рискува с провален човек като мен. Това не е първият път, когато си играя с разорението.
— Карти? — попита го Дей.
Не бяха само картите. Беше участвал в залагания на провинциални конни надбягвания, боеве с кучета и петли по задните улички на Лондон, импровизирани битки на порове срещу плъхове в мазетата на евтини пъбове. В най-лошите си дни беше залагал на това кой ще изпие пръв цяла халба бира. Но беше готов да си признае само за картите; игра за джентълмени. И те бяха голямата му слабост. Преди да се усети, Марк вече разказваше на боксьора за най-тежката вечер в живота си — онази, в която беше изгубил на карти спестяванията на Лилиан. Още усещаше ужаса от свободното падане и бездънната пропаст, която бе зейнала под него, докато с всяко поредно раздаване купчината пари се стопяваше. Как беше продължил да играе и да залага, като си мислеше, че късметът му трябва да се обърне, но това така и не се беше случило. Как в края на вечерта му бяха останали само дребни монети, а онзи джентълмен, който го беше обрал, сякаш се бе разтопил във въздуха.