Боксьорът отначало го слушаше вежливо, а сетне — с нарастваща тревога.
— А крупието? — попита го той. — Имаше ли късмет?
— Почти толкова лош, колкото и моят. Онази вечер изгуби доста пари на казиното.
— И не стори нищо, за да ограничи загубите? Не повика друго крупие да го замести и не отпрати онзи джентълмен на друга маса?
— Всичко стана толкова бързо, че сигурно не му е останало време да го направи.
Дей изпусна въздух между зъбите си и поклати глава.
— Какво?
— Това ми звучи като измама, мистър Флечър.
— Какво искаш да кажеш?
— Обзалагам се, че онзи джентълмен и крупието са били заедно в играта — обясни му тихо той. — След като джентълменът те е обрал толкова бързо. Крупието също е загубило от него, нали разбираш, за да изглежда така, все едно всичко е наред. Тази измама се нарича „разтоварване“.
— Не, не, не беше така… Няма как… Невъзможно. Щях да разбера — заекна в отговор Марк.
Но още докато възразяваше, истината за онази вечер го заля като гореща вълна.
— А ти откъде знаеш за такива неща? И с теб ли се е случвало?
Ала Марк нямаше нужда да чуе отговора. Разбра го от аления срам по лицето на Дей и от начина, по който прехапа бузата си отвътре. Дей не беше ставал жертва на подобна измама — а беше участвал в такава. Може би дори много пъти. И двамата с Лесли бяха измамници. И все пак, този път беше достатъчно искрен, за да разкрие истината на Марк.
Марк почувства как целият пламва, точно както онази вечер — гореща тръпка, която пропълзя надолу по ръцете му до върховете на пръстите. Мислите му полетяха обратно към вечерта, в която животът му се беше променил завинаги — онази вечер, която беше задействала поредицата от всички събития след себе си, все едно беше пружина на часовник: трескавите, ужасяващи скандали с Лилиан — в продължение на цели седмици — а сетне кошмарното, кипящо негодувание. Последва го прошката — бурна и неотложна, изпълнена с пламенни целувки и сълзи, както беше обичаят на Лилиан. Молбите за помощ към семейството му. Отхвърлянето и отричането. Унижението. И най-сетне неочакваната награда: повишението на Лилиан. Беше се издигнала от шивашката фабрика до доставките и пробите с клиенти. И надеждата, че вече всичко ще бъде както трябва, защото бяха стъпили на правия път.
И точно така се беше запознал с Керълайн.
Но не можеше да стори нищо, за да промени онова, което се беше случило. Беше го премислял хиляди пъти в главата си. Миналото беше неизменно. Единственото, което можеше да промени, беше бъдещето. Лилиан вече я нямаше. Никога нямаше да си я върне, а желанието да го направи, щеше само да го изпълва с мъка — и посредством горчивината и негодуванието да го лишава от онова, което наистина имаше. Имаше Керълайн и Ондин. Това беше положението, в което се беше озовал. И беше длъжен пред тях да се постарае да направи така, че да се получи. Може и да не можеше да контролира онова, което му предстоеше, но можеше поне да се опита.
— Добре ли си, мистър Флечър?
Думите на боксьора го изтръгнаха от отчаянието му, натежали от тревога. Марк отвори очи.
— Да не ти е зле?
— Не. Напротив. Чувствам се по-добре, отколкото съм се чувствал от много, много дълго време.
Той въздъхна с облекчение, когато видя Керълайн да седи сама на една от малките масички, вдигнала чаша чай към устните си. Преди да го забележи, той остана да я погледа. Човек никога нямаше да предположи за ужасната сцена, която се беше разиграла в каютата им тази сутрин, за огъня или за снощния им скандал. Макар и той да я познаваше достатъчно добре, за да долови тъгата в извивката на шията ѝ, в леко смръщените ѝ красиви устни. Ала тя никога нямаше да разкрие тревогите си пред света.
Беше човек, способен да преживее всяка трагедия, с която я сблъска животът. Как само беше успяла да се изправи на крака след смъртта на съпруга си, как беше прекосила океана и беше открила Лилиан, с която бяха станали като сестри. Идваше му да се разридае от мисълта, че бе избрала точно него, с всичките му слабости и недостатъци. Не можеше да си обясни защо.