Лилиан винаги се беше държала като буря — разтърсва човека, сграбчва го за реверите и го подчинява. Безпомощността беше опияняваща. Но Керълайн — тя беше като фар. Когато я зърнеше за пръв път след цели дни в открито море, цели дни далеч от нея, човек се изпълваше едновременно с усещане за благодарност и с дълбоко успокояващото чувство, че се прибира у дома.
Той придърпа стола си срещу нея, преди да е изгубил кураж.
— Ето къде си била. Боях се, че няма да мога да те намеря…
Тя се облегна назад.
— Щях да те изчакам, Марк, но след като изхвърча от каютата, не бях сигурна кога ще се върнеш…
Беше я лъгал толкова много пъти. Той я улови за ръката. Дали неговата трепереше, или нейната?
— Имаш пълното право да ми кажеш да си отида, Керълайн, но се надявам да дойдеш с мен някъде, където можем да говорим насаме, и ще ти обясня всичко.
Сърцето му едва не се скъса, когато видя как жена му го погледна недоверчиво, все едно я беше лъгал толкова често, че вече никога нямаше да му повярва. Ала тя кимна и попи устните си със салфетката. Сетне му позволи да я изведе навън от кафенето, на панорамната палуба. Беше ветровито въпреки заслона на горната палуба, и той си свали сакото, за да го наметне на раменете ѝ. Там все още бяха обградени от други хора, по двойки и на малки групички, които се разхождаха по палубата, като вървяха предимно в едната посока. Заприличаха му на кънкьори, които обикалят по замръзнало езеро през зимата.
До парапета на самата кърма на кораба нямаше почти никого — сигурно вятърът беше толкова силен, че никой не можеше да остане дълго там, помисли си той. Двамата се изправиха до другите и се загледаха в дирята на кораба — два вихъра от разпенена бяла вода, еднакви като близнаци, които прорязваха сиво-зеленото на океана. Гледката беше хипнотизираща, все едно наблюдаваха как някой фокусник вади от ръкава си безкрайно дълга поредица от бели носни кърпички. Вятърът измъкна няколко дълги кичура от прическата на Керълайн, а сетне ги развя пред лицето ѝ, докато издуваше бледолавандуловата ѝ рокля около тялото ѝ подобно на чаршаф, който се суши на простора. Когато тя се озърна несигурно, все едно се боеше вятърът да не я подхване и да не я отнесе през парапета, където да намери смъртта си, той я притегли по-близо до себе си.
— Трябва да ти призная нещо.
Тя отвори уста, за да го прекъсне — винаги го извиняваше, вместо да се налага да го прави сам — но той нямаше да го допусне повече. Продължи, за да изпревари възраженията ѝ.
— Наистина трябва да ти призная за нещо сериозно. Изслушай ме.
— Марк, не трябва да ми признаваш нищо…
Лицето ѝ беше толкова тъжно, че Марк беше сигурен какво си мисли: цяла нощ беше премисляла всичко в главата си и беше достигнала до заключението, че трябва да се разделят. Не бяха подходящи един за друг. Между тях имаше твърде голяма дистанция.
— Трябва — не знаеш колко трябва.
Тя смръщи вежди и устните ѝ се изкривиха, сякаш беше готова да се разплаче.
— Марк, ти трябва да ме чуеш. Не си единственият, който носи вина.
Беше сигурен, че го казваше само защото на него му се искаше да чуе това.
— Не говори така. Никога няма да повярвам на нещо подобно за теб. Истината е, че ти си твърде добра за мен, Керълайн, а аз бях твърде горделив, за да го призная. Но сега го виждам и имам нужда да ме изслушаш. Моля те!
Той стисна ръцете ѝ в своите и не спря да ги стиска, докато тя не наведе глава в знак на неохотно съгласие.
Това беше най-страшното нещо, което някога беше правил. По-страшно, отколкото да открадне парите на Астор; по-страшно, отколкото да признае на Лилиан, че е пропилял всичките ѝ спестявания, които беше събрала с такива трудности. В крайна сметка не му се беше вярвало, че ще го хванат, докато влиза в багажното отделение, а дори да се беше стигнало дотам, не се беше съмнявал, че ще успее да обясни присъствието си: все пак беше пасажер от първа класа, а никой нямаше да иска да обвини един пасажер от първа класа в подобно престъпление. С благодарност щяха да приемат всяко обяснение, което да накара подобна неприятност да изчезне от само себе си. Колкото до Лилиан, той беше знаел, че тя ще остане разочарована от него, но няма да го изостави заради това.
Ситуацията с Керълайн беше съвсем различна. Можеше да загуби всичко, като ѝ каже истината, но освен това знаеше, че ако не си признае, провалът на брака им е само въпрос на време. Единственият начин тя да изпитва уважение към него — единственият начин сам да изпитва уважение към себе си — беше да ѝ каже какво бе направил. И вече разбираше, че имаше нужда да го стори. Имаше нужда от нейното уважение, нейната прошка, нейното приемане. Нейната любов. Понякога не знаеше какво иска, но беше очевидно от какво има нужда. Ако нямаше Керълайн, нямаше нищо. Без Керълайн от него самия нямаше да остане нищо. Може би това беше най-истинското определение на любовта, което беше открил. Не онази, която беше изпитал с Лилиан — онази любов, която го побъркваше и го отнасяше. А тази любов, която имаше силата да го задържи и да го накара да стъпи здраво на краката си, и да се превърне в човека, който поначало трябваше да бъде.