И тъй, изля сърцето си пред нея. Разказа ѝ за хазарта, за кражбите на бижутата ѝ (как само пребледня лицето ѝ, когато го чу — дори не от гняв, а от нещо много по-лошо: жалост). Разказа ѝ как беше изгубил и спестяванията на Лилиан. Разказа ѝ за това, че още мисли за Лилиан и я обича, но обича Керълайн колкото нея, ако не и повече. Разказа ѝ как се беше съмнявал в брака им, но вече си дава сметка, че това не е било нищо повече от несигурност, защото не можеше да повярва, че жена като Керълайн може да обича мъж като него.
Тя вдигна ръка към лицето му. Пръстите ѝ бяха ледени, затова ги взе в ръцете си и дъхна върху тях, за да ги стопли.
— О, Марк, аз… аз знаех, че нещо те тревожи… Мислех си, че изпитваш съмнения. Страхувах се да не си мислиш, че си направил грешка, като си се оженил за мен.
Вече наистина плачеше. Той вдигна ръка, за да попие сълзите ѝ.
— Моля те, скъпа, не плачи. Надявам се да можеш да ми простиш.
Тя притисна опакото на ръката му в бузата си.
— Всички сме грешни и всички заслужаваме прошка — нали така казват свещениците? Ако ми кажеш, че от този момент нататък ставаш друг човек, аз ще ти повярвам — и аз ще сторя същото. От този момент нататък.
Тя въздъхна, все едно дълго беше задържала дъха в дробовете си. Погледът ѝ се зарея над океана, сякаш се опитваше да се овладее.
— Всичко ще бъде по-добре, когато пристигнем в Америка. Когато се запознаеш със семейството ми и се преместим в новия си дом, ще можем да оставим всичко това зад гърба си.
И никога, никога повече няма да мислим за него, обеща си той. Дори за Лилиан: Марк беше готов да остави всички мисли и спомени за нея, ако това можеше да спаси брака му.
Вятърът внезапно се изви и отнесе шапката от главата на Керълайн, като я запрати в океана. Тя изчезна в разпенената диря на кораба, която я завлече под ледената вода.
Преди Керълайн да успее да каже и дума повече, Марк падна на коляно, като продължаваше да я държи за ръката. С ъгълчето на окото си видя как пасажерите наблизо се приведоха един към друг, за да си прошепнат нещо — О, вижте, прави предложение!
— Керълайн, ако ми окажеш честта да останеш моя жена, аз ти обещавам, че винаги ще се стремя да бъда мъжът, когото заслужаваш.
Тя го изправи на крака и силно го целуна. Сълзите ѝ прокапаха по лицето му, студени като мънички зърна градушка.
— О, глупчо, разбира се, че ще го направя. Нека да влезем вътре сега, преди да измръзнем до смърт!
Той я прегърна и я задържа близо до себе си, когато се отправиха обратно по панорамната палуба към топлината на кораба. Струваше му се необяснимо, че беше успял да задържи Керълайн. Не знаеше нищо друго, освен че тази прекрасна жена му беше простила. Сега целият им живот се простираше пред тях — от миналото не беше останала и следа, така че им предстоеше единствено бляскаво бъдеше.
Трийсет и осма глава
Яростта искреше със звездна светлина в мрака на мислите на Дей и го тласкаше да не спира да претърсва кораба нашир и надлъж, докато най-сетне не откри Лес на стълбището в трета класа, където се опитваше да убеди двама мъже да играят на карти с него в десет часа сутринта. Дей не поздрави и дори не се опита да каже нещо като Ако нямате нищо против, трябва да поговоря с моя приятел. Вместо това просто сграбчи Лес за ръката и го издърпа оттам.
Двамата се шмугнаха в едно служебно помещение за стюардите, тясно като ковчег. Дей намери връвчицата на лампата и я дръпна. Лицето на Лесли Уилямс беше пребледняло като на призрак: беше разбрал, че ще си получи заслуженото.
— Какво ти става, по дяволите? — тросна се Лес.
— Мога да те попитам същото — отвърна Дей, като вдигна куфара в ръката си и го разтърси пред лицето на Лесли. — Случайно срещнах Марк Флечър. Това ли е измамата, с която толкова се гордееше? Кога щеше да ми кажеш, Лес? Кога?
Беше ядосан най-вече на себе си. Как беше възможно да обича някого толкова ужасно, толкова безмилостно, че да му позволява отново и отново да го лъже? Независимо колко долно го караше да се чувства това.