— Чуйте ме сега. Трябва да ми повярвате. Вие сте длъжна да оцелеете — дължите го на това бебе. Нямате избор. Само вие можете да го спасите. И съпругът ви иска да го направите. Трябва да го сторите — заради него.
Тя вече плачеше. Гледаше го в очите и плачеше.
— Ще ви бъде трудно, но ще се оправите. Не виждам всичко в бъдещето, но виждам това. Трябва да бъдете силна заради бебето си и заради съпруга си. И двамата разчитат на вас. А сега се качвайте в тази спасителна лодка. Хайде, тръгвайте.
Той продължи да я държи за ръката, докато тя несръчно се покатери във висящата спасителна лодка, която не спираше да се люлее във въздуха, и я предаде на грижите на моряка вътре, все едно беше бащата на младоженката, който предава дъщеря си на нейния бъдещ съпруг пред сватбения олтар. Предаде я на бъдещето. И чудно защо, в този миг вече не му беше студено. Чувстваше се много, много по-добре. Дори не го беше страх.
Сетне усети как някой го блъсна и когато се обърна, пред него стоеше Дей — а в погледа му се четяха и невярваща радост, че го вижда, и истински шок. Беше виждал този поглед в очите на момчетата, които за пръв път излизаха на ринга, като си мислеха, че са достатъчно корави само защото бяха участвали в едно-две сбивания в двора на училището. Лес осъзна, че Дей сигурно много се е страхувал за него, и беше като зашеметен от невероятния късмет да го види освободен на палубата със спасителните лодки, така че двамата да бъдат заедно — в този момент, за който изглеждаше все по-вероятно да е последен и за двама им. Последният миг от живота им.
Хората от екипажа бяха започнали да спускат във водата спасителната лодка, в която бяха мисис Астор и други жени, ала сетне спряха по някаква неведома причина. Започнаха да му викат нещо, но той не можеше да ги чуе от шума на тълпата. Мадлен Астор му махаше с ръка, за да отиде при тях. Един от моряците сви шепи пред устата си, за да му извика:
— Трябва ни още един мъж, за да гребе. Скачай долу, скачай долу. Тя казва, че си спасил живота ѝ. Можем да те вземем.
Лес погледна в претъпканата спасителна лодка. Различи само едно мъничко свободно пространство, до веслата. Място за един човек — само един.
Спомни си деня, в който за пръв път беше видял Дей в онази окаяна боксова зала, която се помещаваше в празен склад в Понтиприд. Струваше му се, че оттогава е изминал цял един живот. Беше видял едрия, добре сложен младеж да удря чувал, пълен със стърготини и окачен на подпорните греди на тавана — да го удря с толкова сила и мощ, че цялата постройка се разтърсваше от всеки удар. Чувалът се скъса за нула време и съдържанието му се посипа по целия под. Още тогава си личеше, че Дей Боуен ще стигне далеч — родният им Понтиприд беше твърде малък, за да го задържи за дълго време.
И нямаше да го задържи, ако Лесли не се беше сприятелил с него.
Лесли не можеше да избяга от неприятностите. Животът му преминаваше от една битка на следващата — независимо дали бяха със служителите на реда, или с хората, които уреждаха залозите на боксовите мачове. И Дей беше останал редом с него през цялото време. Така и не беше заминал за Лондон — въпреки обещанията за професионална боксова кариера и покровителство на заможни почитатели на спорта. Дей само поклащаше глава и отговаряше на всички, че не може да замине, поне засега, и никога не казваше защо.
Америка трябваше да бъде техният шанс да започнат отначало.
Последният им шанс.
Двамата стояха един до друг в края на палубата. Парапетът беше свален, така че да могат да спускат спасителните лодки във водата. Спасителната лодка висеше във въздуха, на шест фута под тях. Наоколо стояха други мъже, които се опитваха да привлекат вниманието на лейтенант Муди — и пасажери, и членове на екипажа, които го умоляваха да им позволи да заемат последното останало място. Нямаше никакво време за спорове.
Това беше последният му шанс да оправи всичко.
Лес се наведе към ухото на Дей — толкова близо, че можеше да го целуне.
— Никога не се съмнявай, че съм избрал теб.
А сетне го блъсна, така че да падне в спасителната лодка.
Четиресет и пета глава
Някой сграбчи Ани за ръката, когато се опита да мине покрай него. Беше лейтенант Лайтолър.
— За теб има място в тази лодка, стюардеса.
Спасителната лодка беше натъпкана с по-възрастни жени, облечени в хаотична смесица от палта и кожи, несръчно навлекли спасителните жилетки върху всичко останало, увенчали целия ансамбъл с някоя абсурдна официална шапка, кацнала накриво върху разбърканите им коси. Всички до една бяха изплашени, а няколко плачеха. Ани познаваше по лице мъжа, когото бяха сложили на руля — двамата си кимваха за поздрав, когато се разминаваха по коридорите на кораба — но не и двамата моряци на веслата.