— Боже мой, какво става тук?
В стаята се втурна вятър, като разлюля пламъчетата на свещите. Миг по-късно те угаснаха и над фитилите им се понесоха усукани струйки дим. В каютата се стовари мрак, а единствената светлина проникваше вътре зад силуета на Ан Хебли, очертан на прага.
Хебли направи реверанс, а очите на Керълайн започнаха да свикват с тъмнината.
— Много се извинявам, но камериерката на мисис Астор, мис Бидоа, ме изпрати да намеря мисис Астор и мистър Гугенхайм. Простете ми за прекъсването, сър, но тя помоли незабавно да доведете лекаря си в каютата на семейство Астор.
Семейство Астор се спогледаха, а Мадлен инстинктивно сложи ръка на корема си. Очите на Астор се присвиха, все едно подозираше, че някой се подиграва с него.
— Не разбирам… Не се съмнявам, че какъвто и да е проблемът, нашето присъствие не е необходимо. Кажи на мис Бидоа, че трябва сама да се справи с него…
— Става дума за момчето — рече бързо Хебли.
Стед най-сетне светна лампите в каютата си и Керълайн различи ужаса в очите на мис Хебли.
— Мис Бидоа каза, че Теди е получил пристъп. Страхува се, че може да…
Белият шифон на Мадлен Астор прошумоля, когато тя скочи от мястото си до масата, двамата със съпруга ѝ изхвърчаха от стаята.
Каютата им беше едва на няколко врати надолу по коридора, но Керълайн не намери сили да ги последва, все едно беше прикована на стола си и не можеше да помръдне от него.
Някъде далеч се отвори врата. В коридора се разнесоха тревожни гласове — сякаш през сън. Дали бяха на другите прислужници на семейство Астор? Вратата на каютата им явно беше останала отворена, защото Керълайн чу гласа на Мадлен — или поне характерния му тембър, но не и самите изречени думи, защото те бяха неясни, сякаш долитаха до нея през дълбока, развълнувана вода. За един-единствен миг настъпиха тишина и спокойствие.
А сетне се чу писък. Беше на Мадлен Астор. И беше изпълнен с толкова ужас и мъка, че за Керълайн не остана съмнение какво се е случило още преди да се устреми към него с такава бързина, че сякаш изпревари собственото си тяло, за да стигне до тяхната каюта и да види с очите си.
Малкото момче от прислугата на семейството, което беше зърнала да тича по панорамната палуба по-рано, на не повече от осем или девет години, лежеше проснато неподвижно на пода, а кувертюрата от голямото легло с балдахин на семейство Астор беше дръпната наполовина до него, все едно се беше опитало да се хвана за нея, за да се изправи на крака. Един лекар притискаше два пръста в шията на момчето и се взираше в тях с отсъстващ поглед. Керълайн по навик посегна към брошката си, но не я откри. Вместо това направи първото, което ѝ хрумна: отиде при Мадлен и силно я притисна към себе си. В крайна сметка момичето беше само на осемнайсет години — на практика самото то беше дете.
Девета глава
Сладникавият аромат на тамяна тегнеше във въздуха като укор. Стед по никакъв начин нямаше да успее да проветри каютата си тази вечер, но точно в момента това го тревожеше далеч по-малко от вида на момчето, проснато на пода в каютата на семейство Астор, където несъмнено се беше промъкнало без разрешение, за да си поиграе. Очите му останаха отворени, докато лекарят не се наведе над него и затвори внимателно клепките му.
Пристъп, беше определил лекарят, след като бе чул от присъствалите прислужници какво се бе случило.
Стед отвори илюминатора докрай. В лицето му вееше студен и влажен въздух. Над черната вода се носеше разпокъсана мъгла, подобна на облаци. Облаците на небето и студеният ад на солената вода под тях.
Той обърна гръб на илюминатора. Спиритическият сеанс го беше разтърсил. Грабна хляба от масата и го хвърли навън през илюминатора. Изгуби го от поглед в мъглата, но не се съмняваше, че е паднал в океана.
Ако имаше късмет, онзи дух от отвъдното щеше да го е последвал.
Електрическите лампи изпълваха каютата му с яркия си оранжев блясък. При обичайни обстоятелства ненавиждаше електрическата светлина, но сега я приветстваше.
Застана до масата и съзнателно разфокусира погледа си. Тази вечер беше видял достатъчно и не искаше да вижда нищо повече. Какво се беше случило на тази маса? Нямаше никакво съмнение, че е било свръхестествено по природа — посещаваше спиритически сеанси от петнайсет години насам и беше виждал както откровени измами, така и необясними неща — но не успяваше да разтълкува случилото се. Онези елегантни представители на висшето общество му се бяха присмивали на вечеря, но при кого бяха хукнали при първия признак за нещо нередно? При него, разбира се. За да му поискат помощ. Във всеки случай, поне младата (прекалено младата) Мадлен Астор беше подирила съдействие, а Мадлен Астор получаваше всичко, което пожелаеше.