Ани всеки път остава поразена от миризмата им. Мъжете прекарват в окопите по цели дни — дори седмици — потънали в собствените си изпражнения, гладните плъхове и останките от мъртвите си другари. Раните им често са толкова дълбоки и вече инфектирани от осколките от шрапнели и мръсотията, че не може да им се помогне с нищо друго, освен някой да ги държи здраво, докато крещят от болка, а треската ги поглъща.
— Този е за отделение „Д“ — казва Мерик на Ан.
Старшата сестра посочва един мъж на носилка, все едно Ани е обучено куче, от което не се очаква нищо друго, освен незабавно да изпълнява командите. Мерик се държи така, сякаш е директорката на някакво девическо училище, а всички медицински сестри са нейните послушни ученички.
Ани с радост се подчинява на желязната повеля на старшата сестра. Послушанието е нещо, което винаги ѝ се е удавало. Почти винаги.
Тя кратко кимва на Мерик и тихо се обръща към санитарите, които носят ранения:
— Насам, моля.
Но с тъга се разделя със студения дъжд, който толкова силно ѝ напомня за онова отминало време, когато беше жизнена, млада и съвсем различна. Дъждът винаги ѝ носи това усещане, когато докосва кожата ѝ. Точно както и целувката на морето.
Погледът ѝ за миг се спира на лицето на следващия мъж на опашката и за тази част от секундата я обзема чувството, че го е разпознала. В лицето му има нещо познато.
Но не. Това не е нищо повече от копнеж. Същият копнеж, който я караше да вижда Марк по време на пътуването от Саутхемптън до Ливърпул, по гарите и по ъглите на улиците.
На борда ще се качат само неколцина мъже, но те ще бъдат първите истински пациенти на Ани и тя вече започва да придобива представа какво ще стане, когато пристигнат в Мудрос след няколко дни и ранените ще я обградят от всички страни. Нямаше да бъде много различно от времето, когато беше стюардеса и трябваше да се грижи за повече от дузина пасажери.
Когато се скриват от дъжда и се настаняват в отделенията, някои от мъжете се оживяват. Неколцина дори се шегуват с медицинските сестри, като ги питат кога ще им поднесат следобедния чай. Пациентът на носилката, когото е придружавала Ани, е млад, с бледата кожа на англичанин, изпръскана със златисти лунички. Очите му са отворени, но се взират някъде зад нея. Когато разкопчава каишите на носилката му и дръпва одеялото, тя вижда, че и двата му крака са отрязани под коленете. Навежда се, за да му помогне да се премести на болничния нар, като се мъчи да го подхване с две ръце, без да го разтърсва прекалено силно. Вече е научила по трудния начин, че много често дори онези, които не дават признак за болка, може да закрещят в агония, ако ги преместят твърде невнимателно. Както и това, че обикновеното преместване на човешко тяло от едно място на друго може да изисква огромно усилие. Докато го завие с току-що зачисленото му одеяло до гърдите, Ани вече е останала без дъх. Отбелязва си наум да му запази една от инвалидните колички на борда.
— Вода? — пита го тя.
Мъжът не отговаря и тя просто вдига чашата до устните му, като я наклонява леко, докато той отпива няколко глътки от нея. Значи все пак я чува, не е изпаднал в кататония.
Ани оставя чашата с вода на малкото шкафче до нара му.
— Трябва ли ти подлога? Искаш ли още едно одеяло? — разпитва го търпеливо тя, но не получава отговор.
Завива го и енергично подпъхва краищата на одеялото под ръба на матрака.
— Ето така, да ти е удобно… Дай знак, ако имаш нужда от нещо, моля те. Някой лекар би трябвало да те прегледа съвсем скоро.
Младият мъж продължава да мълчи със сведен поглед.
— Вече си на сигурно място.
Думите сякаш сами се изплъзват от устата ѝ, предизвикани от отчаяното ѝ желание да го утеши. А може би да утеши и сама себе си. Злокобното чувство от тази сутрин продължава да я следва навсякъде като сянка.
— Сега си на борда на плаващата болница „Британик“. Това е най-големият и най-добре устроен болничен кораб в целия флот. Нищо не може да го потопи, да знаеш.
Отговор няма.
Тя се изправя, готова да се отдалечи. И тогава съзира в другия край на помещението мъжа, когото е помислила за Марк Флечър. Двама санитари повдигат войника от носилката му, за да го преместят на болничния нар.