Когато разбра, че прислужниците на семейство Астор ще присъстват на службата, тя реши да се присъедини към тях, за да увеличи оскъдния брой на опечалените. Сега се зае да ги преброи: тук бяха главният иконом и двете камериерки на мисис Астор, камериерът на мистър Астор и двама млади помощник-икономи, до един със строго облекло в различни нюанси на въгленочерното, както и двама моряци, които да помогнат с тялото. Опечалените изглеждаха също толкова неспокойни, колкото се чувстваше самата тя — пристъпваха от крак на крак, кършеха ръце, не оставаха и за миг на едно място. Сякаш никой не знаеше какво да прави или какво да очаква. По протокол, погребалната служба трябваше да се води от капитана на кораба — но това със сигурност не се отнасяше за едно малко момче от прислугата.
Най-сетне от мъглата изникна възрастен мъж с черен костюм и Библия под мишница, когото Ани разпозна като един от свещениците, пътуващи във втора класа. Главният иконом го доближи и след като двамата си поговориха за минута, се зае да подреди останалите около тялото под погребалния покров.
Свещеникът отвори своята книга и започна службата, но Ани беше останала по-назад и едва дочуваше думите му, отнасяни от вятъра. Тя полека пристъпи няколко крачки напред — не смееше да се приближи повече, за да не смути опечалените. Онова, което успя да чуе, ѝ допадна — свещеникът говореше за това, че в морето мъртвите почиват без паметник, тъй че между богатите и бедните няма разлика. Тиодор Утън — това беше името на момчето, макар и да звучеше твърде строго и официално като за него — щеше да почива редом с крале и бедняци, ала всички щяха да бъдат равни в Божиите очи.
Когато свещеникът затвори книгата, моряците приклекнаха от двете страни на тялото и повдигнаха на рамене дъската, на която беше положен увитият в брезент вързоп. С известна неловкост я плъзнаха над парапета, а сетне я наклониха и без повече церемонии вързопът се изсипа в морето. Бяха високо над водата, така че Ани чу плисъка от падането на тялото във вълните. Цялата потрепери.
Винаги беше умеела да плува добре; майка ѝ настояваше да се научи, след като чичо ѝ беше загинал в морето. Някога обичаше да задържа дъха си и да отваря очи под топлата вода на прилива в късното лято — струваше ѝ се, че там се крие върховната истина, в онази разпръсната светлина. При все това… докато гледаше как океанът се затваря около бледото очертание, тя си представяше собственото си тяло в ледените води, стегнати в ужасяващите студени прегръдки на веригите, които я теглят надолу.
Един от младите прислужници отрони приглушен стон, а по-възрастната от двете камериерки шумно се разрида в носната си кърпа, но Ани остана изненадана, че не изпитва никакво желание да се присъедини към тях. Причината сигурно беше в това, че те познаваха момчето, а тя — не, но се притесни колко малко чувстваше в този момент. Единствено съжаление, че момчето си е отишло толкова рано. Запита се дали това не означаваше, че в нея има нещо сбъркано.
И в този миг забеляза, че до нея е застанал Уилям Стед — облечен така, все едно беше излязъл на сутрешна разходка в провинцията, със сако от туид и кафяво бомбе. Явно беше проследил цялата погребална служба. Ани не знаеше как да реагира; човек с неговото обществено положение се набиваше на очи.
— Момчето от прислугата на семейство Астор, предполагам? — попита равнодушно той.
— За службата ли дойдохте? — попита го Ани.
— Не… бях потънал в работа и реших да се поразтъпча. Видях събраните и…
Той махна към групичката на опечалените. Докато се отдалечаваха, Стед се обърна към нея.
— Радвам се да ви видя, мис Хебли. Исках да ви благодаря за помощта миналата вечер, когато ми донесохте поисканото.
Ани си спомняше смътно за какво става дума — тревогата около внезапната смърт на детето беше заличила всичко останало. Нещата бяха необичайно подбрани: едно обикновено хлебче, допълнителни свещи, голяма купа за бръснене.
Мъжът изглеждаше така, все едно му се искаше да сподели нещо с нея.
— Радвам се, че съм била от полза — отвърна тя.