Беше една от репликите, с които беше научена да отговаря, когато някой пасажер от първа класа се опита да я въвлече в разговор.
Той сви рамене, но не я погледна.
— Тази вечер сигурно ще ми трябват още хляб и свещи.
— Разбира се. Не ви ли стигнаха?
— Боя се, че вълните ще бъдат гладни за още — отвърна той, като не откъсваше поглед от водата.
— Вълните…?
— Хлябът не беше за мен, а за мъртвите, които са се върнали на този свят и са гладни, нали разбирате? Дава им се хляб, за да бъдат умилостивени — или когато човек иска да чуе какво могат да му кажат.
По тялото ѝ премина тръпка на болезнен потрес. Нима този човек беше луд?
Сякаш забеляза как изражението ѝ се промени, защото се усмихна, все едно искаше да я успокои.
— От години се занимавам със спиритически сеанси. Уверявам ви, че това не са празни приказки.
Той замълча, а тя не отвърна нищо.
— Присъствали ли сте на такъв сеанс?
— Не, сър — отвърна бързо тя. — В Балинтой няма такива неща.
Или поне не си спомняше да е имало. Свещениците от родния ѝ край нямаше да одобрят нещо подобно.
Мъжът присви очи срещу океана, невидим в мъглата.
— Винаги ходя на почивка край морето. Това възстановява силите — да се разхождаш по брега, да гледаш вълните… Понякога разбирам как вятърът над водата може да прозвучи като женски глас. Нали знаете, че има легенди за създания, които се опитват да подмамят хората в морето, за да намерят смъртта си? Някои ги наричат сирени; други — русалки.
Ани знаеше всички предания за тях. Балинтой беше рибарско градче, изпълнено със суеверията и вярванията на рибарите. Мъжете твърдяха, че са чували зова на сирените, когато са излизали навътре в морето. За удавниците се разказваше, че са се оставили да бъдат отнесени зад борда в бурята, за да отидат при тях.
В съзнанието на Ани изникна един спомен, който, съзнаваше, се беше опитвала да погребе в мислите си, макар и сега по някаква причина да ѝ се струваше, че е единственият ѝ, запазен ясно, от нейното минало, и той засенчваше всички останали. Беше много малка и се разхождаше по брега на Балинтой, недалеч от къщичката на леля си, където си бяха устроили пикник. Леля ѝ Риона беше вдовица на рибар и живееше на морския бряг заедно с майка си, бабата на Ани, Ейслинг — недалеч от мястото, където живееше самата Ани с майка си, баща си и четиримата си братя. Момичето обичаше морето — въпреки страха, който се бяха опитали да насадят нейните родители у нея, като ѝ бяха повтаряли, че никога няма да успее да се пребори със силните течения, ако водата я отнесе навътре, и никога повече няма да се върне при тях точно като чичо Уилмът.
Но докато подскачаше от скала на скала този ден, изведнъж я заболя главата, а пред очите ѝ се надигна бяла мъгла. Беше ясен пролетен ден, студен и слънчев. При все това в този ден имаше нещо, което дори сега я изпълваше с ужас…
Беше я споходило видение. Нямаше как другояче да го нарече. Ужасно видение, което я накара да хукне обратно към мястото на пикника, да намери баща си и да се опита да се покатери в скута му, за да скрие лице на гърдите му. Но той не ѝ позволи. Рече ѝ, че е твърде голяма, за да седи в скута му. А когато настоя да узнае какво я беше изплашило така, тя му каза какво е видяла: дувеса. Тъмната господарка на водите. Богинята на морето. Демонът в женски образ. Майката, която навеки копнее за своите любими момичета и жадува да ги задържи при себе си, за да ги пази, и никога повече да не им позволява да се покажат от водата. Или поне така говореха за нея.
Вместо да я успокои, брадатото лице на баща ѝ почервеня от ярост — от онзи гняв, който сякаш винаги тлееше току под кожата му. Сетне той се разкрещя пред всички на майката на Ани: Виждаш ли какво излиза от тези глупави приказки? Какво щеше да рече отец Мълрони? За всичко е виновна майка ти…
Това са древни сказания, беше отвърнала леля Риона, вирнала брадичка, а вятърът размяташе непокорните черни къдрици около лицето ѝ. Тя беше единствената от техния род, която смееше да се опълчи на Джонатан Хебли.
Това са бабини деветини, и аз ги забранявам в дома си. Чуваш ли ме, Ани?
И това беше последният семеен пикник с леля Риона и баба Ейслинг, а на Ани никога повече не ѝ позволиха да отиде на гости на баба си: на жената, която ѝ разказваше всичко за гномите и феите, и за онези създания, които обичаше повече от всички — рода на селките, които можеха да събличат прекрасните си одежди от тюленова кожа, когато пожелаят, за да бродят по земята в търсене на някогашните си любими.
Ани с усилие се отърси от този спомен. Вече не беше в Балинтой и не беше малко момиче.