Когато отвори очи, видя, че Стед си е тръгнал, без да ѝ каже нито дума повече, за да продължи разходката си по панорамната палуба, а силуетът му вече потъваше в мъглата.
Докато се опитваше да се опомни — трябваше да слезе обратно долу; имаше пасажери, за които да се погрижи — до нея се доближи един моряк. Ани го разпозна като единия от двамата, които бяха предали тялото на Тиодор Утън на дълбините.
Морякът я поздрави, като докосна фуражката си.
— Пардон, мис, но нали си стюардеса в първа класа? Чудех се дали да не ти дам това.
Той бръкна под моряшкото си палто и извади носна кърпа. В нея сякаш беше увито нещо, така че малкото бяло вързопче ѝ напомни за тялото под погребалния покров на палубата.
Морякът го остави в ръката ѝ. Когато разтвори носната кърпа, Ани видя едно бижу. Беше брошка с формата на сърце, пронизано от стрела, която се закопчаваше отзад на стрелата.
— Аз бях от хората, на които наредиха да подготвят тялото за погребението, и намерих това у него — обясни морякът. — Такова хубаво нещо сигурно е на някого от пасажерите в първа класа. Хлапето може да го е отмъкнало. Ще се погрижиш ли да се върне на собственика му?
Ани вдигна очи от бижуто към моряка. След като му бяха наредили да подготви тялото на мъртвото момче от прислугата за погребение, сигурно беше един от най-нископоставените членове на екипажа на този кораб. Можеше просто да си прибере тази скъпоценност и да я продаде. Никой нямаше да разбере за това. Ани остана трогната, че мъжът е решил да ѝ се довери — че беше видял нещо добро и порядъчно у нея.
— Да, разбира се — рече тя.
Докато морякът се отдалечаваше към следващата си задача — да хвърля въглища в пещта или да смазва с грес двигателните механизми в недрата на машинното отделение — Ани отново загледа бижуто в ръката си. Беше доста масивна брошка от злато, но без скъпоценни камъни, с особено фина изработка. Ани се помъчи да си спомни къде я беше виждала преди. Всички пасажери от нежния пол носеха бижута със себе си и ги разпръсваха по тоалетките си, без да ги е грижа за тях, все едно бяха някакви дрънкулки, а не най-скъпоценните предмети, които Ани беше виждала през целия си живот. Беше си наложила да не им обръща никакво внимание, за да не рискува да бъде изкушена от тях — но бе направила изключение за това бижу, привлечена от непреодолимо желание.
Изглежда, момчето не беше успяло да устои на същото това желание, помисли си тя с тъга, докато въртеше украшението между пръстите си. Дали беше възможно едно толкова малко дете да се сети да го продаде, зачуди се тя. Не, по-вероятно го беше откраднало, защото му беше харесало — защото е било най-красивото нещо, което е виждало през целия си живот, и в един миг на безразсъдство беше решило, че не може да живее без него.
И тогава Ани си спомни къде беше виждала тази брошка: на тоалетката на Керълайн Флечър. Спомни си как си беше помислила, че чудно защо, не приличаше на останалите скъпоценности на Керълайн. Дали беше възможно момчето наистина да е откраднало брошката? Нямаше никаква причина да е влизало в каютата на семейство Флечър, абсолютно никаква. В каютите не се влизаше толкова лесно; обитателите им не ги оставяха отключени, а освен тях ключове имаха единствено стюардите. Беше невъзможно Теди да е влизал в каютата на семейство Флечър — освен ако те сами не го бяха поканили там.
Но това беше абсурдно.
Тя погали брошката с върха на пръста си, потънала в мисли. Ами ако е станало обратното? Ако Керълайн беше отишла при Теди, вместо Теди да влезе в каютата на семейство Флечър? Дали по някаква причина тя не беше потърсила момчето? Дали не му беше дала брошката? Но в това също нямаше никаква логика.
От друга страна, сигурно всяка мистерия започваше точно по този начин.
Докато корабът продължаваше да се носи напред през плътните вълни, онова тревожно безпокойство, което се беше загнездило в гърдите ѝ още откакто беше умряло момчето — не, още откакто беше видяла Марк да се качва на борда — разцъфна в неясен, но вледеняващ страх. Нещо не беше наред; усещаше го в самото си същество, като някакво ехтящо подозрение, като някакво смущение, източника на което не успяваше да открие. Беше навсякъде в този кораб. Беше дори в студения въздух, който облизваше кожата ѝ в този миг, подобно на някой от гладните духове на Стед.
Ани отново покри брошката с носната кърпа, като се боеше някой да не я види и да достигне до прибързаното, погрешно заключение: че самата тя е откраднала бижуто. Защото не смяташе да я връща на Керълайн Флечър, поне засега. Възнамеряваше да я задържи за известно време. Нямаше друг избор, защото тази брошка представляваше доказателство за нещо — макар и още да не знаеше за какво.