Четиринайсета глава
Светлината на слънцето се изля като златист яйчен жълтък през илюминатора в каютата на семейство Астор, като обля помещението в искрящи лъчи и се отрази във всички блестящи повърхности — от комплекта гребени от сребро и слонова кост до бижутата, небрежно разпръснати по тоалетката: диаманти, изумруди и сапфири, разхвърляни като детски играчки. Слънчевите лъчи заблестяха по кристалните шишенца с парфюми и декантери за уиски. Огряха захвърлената снощи вечерна рокля с чисто бяло сияние, тъй ослепително, че никой не можеше да гледа право в него повече от миг. Все едно се бяха пробудили във вълшебен фенер.
Мадлен Астор се сви от болка на стола си до личната им масичка за закуска под илюминатора. В последно време не се чувстваше удобно в тялото си, каквото и да направеше, дори когато бе потънала дълбоко в обемистия си халат, който я обгръщаше като кадифена палатка. Не можеше да посрещне този ден с желание, след като знаеше, че тялото на Теди е било пуснато в морето още призори — много преди изобщо да се събудят. От мисълта за това ѝ призляваше. Беше искала да присъства, но Джон Джейкъб — или Джак, както предпочиташе да го наричат — бе настоял на противното.
— Държиш се прекалено емоционално… Последното нещо, което ни трябва сега, е да припаднеш на погребението на някого от прислугата — рече той.
Консултира се с една лекарка на борда за гаденето си, като се боеше, че може да е свързано с бременността. Но доктор Лидър се отнесе обективно към случая, макар и без капка съчувствие, като обвини за нейното състояние събитията от изминалата вечер и трайното усещане за вина и ужас, което бяха оставили у Мадлен.
Ала нямаше причина да се чувства отговорна, успокои я лекарката. В крайна сметка смъртта на Теди нямаше нищо общо с нея. Просто понякога се случваха и неприятности. Не беше задължително това да е доказателство за друго. Не беше задължително да означава нещо.
Но тя знаеше, че вината е нейна. Беше убедена в това повече от всичко на света.
— Чаят ни свърши, мисис Астор. Да изпратя ли да донесат още?
Думите на прислужницата долитаха до нея приглушени, сякаш през водна пелена.
— Скъпа — обади се съпругът ѝ, като разтърси вестника си. — Мис Бидоа ти зададе въпрос. Искаш ли още чай, или не?
Джак я гледаше по онзи начин, който беше възненавидяла едва няколко месеца след началото на брака им. Все едно беше директор на училище, а тя бе непослушна, неособено схватлива ученичка.
— Не, благодаря.
Прислужницата кимна и излезе от каютата.
Продължителното сватбено пътешествие из Европа и Египет беше замислено като начин да се избегне вниманието на пресата — в която имаше толкова много спекулации за датата, избрана за женитбата им, и толкова много злонамерени забележки — но се оказа далеч по-хубаво, отколкото беше очаквала. Бяха си прекарали прекрасно. Всичко — дори… интимните им отношения — се получаваше леко и непосредствено. Макар и да беше почти три пъти по-възрастен от нея, а някои от нейните приятелки от училище да си бяха шушукали и кикотили как ли ще бъде това, тя с изненада откри, че не е толкова ужасно. Джак търсеше нейното благоволение с търпението на човек, на когото никога не се е налагало да бърза и никога нищо не му е липсвало. Човек, който вместо това беше изградил живота си около радостта от преследването на желани — а не нужни — неща. Беше щедър с нея — физически, емоционално, финансово.
А в замяна, разбира се, искаше от нея пълна и абсолютна вярност.
И тя нямаше никаква причина да не му я дава — освен собствената си природа. Понякога се питаше дали не е била създадена специално за да се бунтува. Преди го смяташе за любопитство. Така го наричаше баща ѝ. Но учителите ѝ невинаги бяха толкова щедри с определението на това качество. Както ѝ бяха казвали неведнъж: „Не бъди своеволна. Това не е привлекателна черта за една дама“.
Сега се питаше дали учителите ѝ не са имали право. Дали онова, което напираше у нея, не беше по-скоро желание за съпротива.
Естествено, други биха я нарекли просто разглезена. Но нима не беше възможно един човек просто да е склонен да изпитва нещастие? Не страдание, разбира се — тя нямаше никакво желание да страда — но едно тихо, настойчиво неудовлетворение от начина, по който е устроено всичко — независимо колко прекрасно е в действителност?
Ако беше така, това беше болестта на Мадлен — нейното лично проклятие.
И сега, шест месеца по-късно, докато пътуваха обратно към Ню Йорк, в гърдите ѝ се беше загнездила мрачна, трептяща тревога — като нощна пеперуда, която не спираше да пърха и да я гризе, да я гризе, да я гризе…