— Предполагам, че е това — отвърна сър Дъф-Гордън, като хвърли една карта.
Когато я видя, съпругата му простена недоволно.
— Може би си отспива след вълненията от изминалата вечер — обади се Марк Флечър, с преднамерено закачлив тон.
Доктор Лидър вдигна очи от картите си.
— Какви вълнения?
„Не споменавайте за спиритическия сеанс пред докторката“, щеше да каже Мади, но си даваше сметка, че с тези хора няма смисъл да го прави.
— Снощи си организирахме спиритически сеанс — обясни лейди Дъф-Гордън с обичайната си прямота. — Беше доста… оживено.
— Предполагам, че възразявате срещу подобни неща? — рече мистър Стед.
Мади не се съмняваше, че ще го направи — атаката беше най-добрата защита.
— Мнозина от колегите ми се интересуват от спиритизма — отвърна доктор Лидър.
— Какъв дипломатичен отговор — рече лейди Дъф-Гордън със звучен смях.
— Но не и вие, доколкото разбирам — настоя Стед. — Ала дори скептик не може да отрече, че снощи установихме контакт с отвъдното. Сред нас имаше… присъствие.
Докато говореше, думите сякаш пропълзяха под кожата на Мади, така че я прониза студ до кости. Възрастният мъж разбираше какво се беше случило наистина — точно като нея самата.
— Масата се разтърси под ръцете ни — продължи той и споменът я връхлетя отново.
Изминалата нощ ѝ се беше струвала като сън, но сега знаеше, че е била истинска. Съвсем истинска.
— Изви се вятър и угаси свещите — разказваше Стед, — а в каютата стана студено. Все класически признаци за присъствието на дух.
„Спри — помоли го мислено тя, обзета от подсъзнателен страх, че ще призоват духа само като говорят за него. — Този дух не е играчка или забавление. Това е нещо сериозно.“
— От много години практикувам окултизъм — продължи той, — често в компанията на велики медиуми. И съм съвсем искрен, когато ви казвам, че никога не съм усещал толкова силно присъствие, колкото снощи.
Мади потъна още по-дълбоко в стола си, с нарастващо отчаяно желание да избяга оттук. Студът вече се виеше в тялото ѝ, в корема и нагоре към гърдите, като ледена морска вода.
— Може би е защото плаваме по вода. Водата е по-лесна за прекосяване от сушата. Духовете срещат по-малко съпротивление. Да, този факт би обяснил голяма част от онова, на което станахме свидетели снощи — каза Стед и закима, макар че никой не му възразяваше.
Говореше така, все едно духът имаше физическо присъствие…
— Искате да кажете, че духовете са по-могъщи над водата, отколкото биха били на сушата? — попита го Керълайн Флечър, докато разглеждаше картите в ръката си. — Защото срещат по-малко съпротивление? Подобно на електричеството?
— Точно така — потвърди мистър Стед. — Или телеграфа. Като безжичната машина „Маркони“. Но с една разлика…
Той замълча и Мади потрепери.
— Духовете могат да живеят не само във въздуха, но и в хората.
— Какво? — възкликна Мади, преди да се овладее.
Съпругът ѝ хвърли един поглед.
— Имате предвид нещо като обсебване? — попита го Луси.
— Точно това имам предвид, мадам — отвърна Стед и мрачно ги изгледа един по един. — А са най-опасни, когато обсебят тялото на друго същество. Защото тогава придобиват телесно присъствие, нали разбирате? От плът и кръв. И могат да следват желанията си, каквито и да са те.
— Извинете ме — рече Мади и скочи на крака, доколкото можеше да скочи в настоящото си положение.
Поривът да избяга оттам, беше непреодолим. Щеше да предизвика малък скандал, като си тръгнеше толкова неочаквано, но просто не можеше да остане повече.
— Не ми е добре — рече тя с бледа усмивка и махна към корема си, като знаеше, че с това ще предотврати всякакви въпроси.
Сетне бутна стъклените врати и забърза по панорамната палуба, без да обръща внимание на гласа на съпруга си. Щеше да му каже, че ѝ е станало толкова лошо, че не е можела да го изчака. Той нямаше да ѝ се разсърди, че си е тръгнала. Не умееше да се справя с болести от никакъв вид. Беше добър в много други неща — да се преструва, да отглежда кучета и да изобретява безполезни устройства — но не и с болестите. Това не му беше в природата.
Тя просто нямаше да издържи и минута повече там. Можеха да се подиграват със спиритическия сеанс и да се преструват, че всичко е било някакъв номер, но тя знаеше, че не беше така. Знаеше, че е било истина.
Бяха се докоснали до злия дух, който бе отнел живота на Теди; и всеки можеше да разбере, че духът е бил чисто зло, каквото и да е представлявал.