И продължаваше да броди тук, на борда на този кораб. Ами ако беше приел формата на някого от пасажерите, на някого в онзи салон — или се спотайваше в чуждо тяло по коридорите, в очакване на следващата си жертва? Стед току-що беше казал, че това е възможно — че зъл дух може да се промъкне в тялото на жив човек и да го подчини на волята си. В светлината на този факт всички беди и нещастия по време на сватбеното им пътешествие имаха съвсем логично обяснение: онзи прислужник, който беше позволил на Кити да избяга от хотелския им апартамент в Кайро и с това предизвика толкова тревоги; онзи екскурзовод, от когото беше получила твърде буйния кон за езда в Монтрьо. Онзи крадец, който я беше преследвал по задната уличка до открития пазар във Флоренция. Джак беше казал, че е обикновен джебчия, но Мади беше зърнала нещо по-злокобно в очите му. Всички те бяха демонични пешки, изпратени с една и съща мисия: да изпълнят проклятието.
Разбира се: точно така беше загинал Теди. От ръката на някого на този кораб — някой пасажер, който може би дори не си даваше сметка какво е направил. Дали това не беше причината да продължава да изпитва грозното, болезнено усещане у себе си?
Някои може би я смятаха за млада и наивна — и дори разглезена — в сравнение с всички онези прехвалени и прочути хора на горната палуба, които се смееха и играеха на карти, но Мадлен Астор умееше да разпознава самодоволството. На онези хора им се искаше да вярват в духове и призраци, но оставаха слепи за опасността. Не забелязваха покрова на смъртта, надвиснал над тях.
Над всички тях.
Настигнаха я нечии стъпки и тя рязко се обърна. Керълайн Флечър беше излязла след нея.
— Добре ли си? Реших да се уверя, че ще стигнеш до каютата си — всички доста се изплашихме.
Преди Мади да успее да отвърне или да направи нещо, Керълайн се спусна напред и здраво я улови под ръка по начин, който напомни на Мади за майка ѝ.
Тя ѝ позволи да я придружи. В този момент присъствието на друго човешко тяло, топло и успокоително, беше като котва за нея.
— Просто намирам всички тези разговори за духове за обезпокоителни — рече Мади. — Двамата с Джак наистина се изплашихме няколко пъти, докато пътувахме. Обикаляхме от един древен замък на друг, а всички бяха обитавани от духове, ако се вярва на преданията…
Тя сподави риданието, което се надигна у нея.
— А сетне изгубихме и горкия Теди…
— Не подценявай въздействието на бременността — отвърна Керълайн, като кимна към издутия корем на Мади. — Прави те много по-чувствителна към всичко около теб. Непоносимо чувствителна, едва ли не.
— Да… Ти ме разбираш… При теб не е било толкова отдавна, нали?
Мади си спомни за бебето на семейство Флечър — прекрасно малко създание; колко жалко, че обикновено беше някъде с бавачката си. Мади нямаше да има нищо против да се поупражнява малко с истинско пеленаче. Но Керълайн само се усмихна — с една от онези блажени усмивки, на които са способни само младите майки. Мади с нетърпение очакваше да започне да се усмихва така. Като светица.
Двете бяха закрачили редом, а стъпките им отекваха по палубата като на коне, впрегнати заедно. Керълайн беше като някоя от нейните стари приятелки — и двете определено бяха по-близки на възраст, отколкото с останалите дами — така че присъствието ѝ носеше утеха на Мади.
— И аз го усещам. На борда на този кораб има някакво присъствие. Не си само ти: всички говорят за това.
Колкото и плашещо да беше да чуе страховете си потвърдени по този начин, заключението ѝ вдъхна увереност. Значи не всичко беше само в главата ѝ.
— Понякога ми се струва, че всяко едно място, на което отсядахме в Европа, беше обитавано от духове — продължи Мади. — Джак непрекъснато ми разправяше, че няма от какво да се страхувам… „Духовете не могат да ти направят нищо — те са само студен въздух и измислици!“ Но ти чу какво каза Стед. Дали наистина е възможно някой дух да обсеби тялото на човек?
Ако това беше вярно, опасността от черната магия на Ейва беше съвсем истинска.
И непосредствена: на този кораб с повече от две хиляди души на борда, как можеше да разбере кой от тях е намислил да ѝ направи нещо лошо? Беше обградена от потенциални врагове. Точно както с вестниците, с техния неутолим апетит за новини, които да публикуват за тях двамата, и тълпите репортери, които ги причакваха в засада навсякъде в Европа и Египет. Бяха дори на пристанището, за да ги нападнат, докато се качваха на борда на „Титаник“. Сякаш целият свят си беше наумил да ѝ навреди.