Тя се обърна към Мади. И дали Мади само си въобразяваше, или обичайно топлите очи на Керълайн Флечър бяха изстинали, съвсем мъничко?
— Когато чуеш такава история, не можеш да се съмняваш, че обсебването се случва наистина. Няма друго обяснение за онова, което е сторил онзи човек.
Палубата внезапно се раздвижи под краката на Мади и тя се хвана за парапета, за да се задържи. Дали беше от кораба, който се беше издигнал на гребена на някоя великанска вълна, или от злокобната история на Керълайн? Дали не беше отмъстителният дух, който идваше да я накаже?
Морето беше далеч, много далеч надолу. Сиво-зелените вълни преследваха кораба и го хапеха като вълци.
И в този миг Мади разбра какво трябва да направи, за да спаси и себе си, и нероденото си дете.
Петнайсета глава
Разнесе се тих звън на кристал, когато Дей Боуен влезе в първокласната каюта на семейство Астор, на една крачка след Лес и Вайълет. Ако вътре беше останал някой — от семейство Астор или от прислугата — Дей нямаше как да обясни присъствието на тримата в каютата им тази вечер. Вайълет Джесъп, която им беше отворила със служебния си ключ, беше стюардесата, отговаряща за въпросната каюта, разбира се, но ако семейство Астор се приберяха по-рано от концерта, щяха да останат изненадани да видят двамата боксьори заедно с нея.
Дали Вайълет не беше пресметнала погрешно продължителността на концерта за пиано, който трябваше да се проведе тази вечер? Дали някой от прислужниците на семейство Астор не беше останал в каютата, за да лъска обувки или да приготвя дрехите им за утре?
Не: вътре не помръдваше нищо. Кристалният звън беше предизвикан единствено от движението на кораба, докато се издигаше и спускаше по вълните. По-рано следобед бяха потеглили от последната си спирка в Куинстаун, Ирландия, и вече плаваха в открито море, на път за Ню Йорк.
Тримата влязоха на пръсти в стаята. Дей беше принуден да признае, че Вайълет притежаваше и кураж, и съобразителност — това момиче беше планирало всичко до последната подробност. Прислугата на пасажерите в първа класа беше поканена на специална вечеря (змиорки в желе и пай с гълъби) в трапезарията на екипажа. Когато беше разбрала, че в каютата няма да има никого, Вайълет беше решила да се възползва от тази възможност да ги разведе на малка екскурзия за разглеждане на забележителностите.
Не беше изненадан — даваше си сметка за въздействието, което оказваха двамата с Лес на момичетата. Веднъж омагьосани — от усмивките, дискретната демонстрация на мускулите, игривия тон, небрежното споменаване на тренировъчния му режим — всички се сливаха пред очите на Дей. Превръщаха се в море от палав смях, парфюм и поверителни гласове. Заставаха твърде близо и ухаеха твърде цветно, а от лицата им не оставаше нищо друго освен ореола на косите им, розовите им устни, белите им зъби.
Дей не се гордееше с това. И определено нямаше заслуги за начина, по който се къдреше косата му на челото, или за симетричните си трапчинки — бяха наследство от хубавата му майка. При това знаеше, че има много други мъже с къдрици, скули и мускули — но те не бяха боксьори. Не бяха съвременни гладиатори.
И не му се искаше да я подвежда — не си мой тип — но това беше добро прикритие. Нямаше друг избор, освен да следва правилата на играта.
Освен това я беше подмамил, за да направи услуга на Лес.
Дей се отнесе в мисли за това, че двамата с Лес не изглеждаха на мястото си в тази хубава стая с махагонова ламперия и дебел килим, с тапицирани в кадифе столове и толкова завивки и кувертюри, че цяло село в Уелс можеше да се завива с тях през зимата. Каютата нямаше нищо общо с тяхната в трета класа, където бяха настанени с още двама мъже и нямаше достатъчно място да се обърнеш, без да си цапардосаш главата в койките на два етажа. Нещо повече, той не се чувстваше на мястото си на целия кораб и имаше скрито подозрение, че корабът беше достигнал до същото заключение и едва прикриваше недоволството си, когато Дей стъпеше на някоя от горните палуби. Трябва да знаеш къде ти е мястото, отрепка такава.
Вайълет обиколи стаята, за да запали още две лампи — пасажерите от първа класа имаха дори светлина в излишък, помисли си Дей — а Лес вървеше по петите ѝ. Докато оглеждаше вещите на семейство Астор, очите на Лес заблестяха по начин, който не се хареса на Дей. Забеляза как той спря за миг пред тоалетката, на която бяха разпръснати прекрасните притежания на мисис Астор: гребени от слонова кост и нефрит и цял комплект сребърни четки за коса. Поднос от лакирано дърво в китайски стил, на който бяха всекидневните бижута на мистър Астор. Два чифта копчета за ръкавели и джобен часовник на верижка. Дей забеляза, че Вайълет също е притеснена от това, и нямаше как иначе да бъде: все пак тя щеше да рискува работата си, ако нещо изчезнеше от каютата. Вече разбираше защо Лес толкова беше настоявал за тази малка екскурзия: той не искаше да види как живее другата половина от човечеството, а да подготви удар срещу тях.