Леглото беше оправено от някой съвестен прислужник — вероятно от самата Вайълет — но Дей пристъпи до него, като си спомни слуха, който беше обикалял по каютите във втора и трета класа през целия ден. Историята за онова малко момче — което самият той беше спасил да не падне във водата едва вчера.
— Значи тук е… тук е станало — рече Дей.
Не му се искаше да донесе думата „умряло“ в тази стая със себе си, все едно можеше да остави петно. Прониза го тъга — момчето го беше гледало с такова възхищение на панорамната палуба вчера. В онзи миг Дей беше неговият герой. Но при все това…
Каквото и да беше разтревожило това момче толкова силно, че да го накара първо да се покатери на парапета, беше продължило да го измъчва, докато момчето не се беше предало на смъртта си по друг начин. Беше страховито.
— Не биваше да споменаваш за това — рече Вайълет. — Бездруго си го мисля цял ден — всеки път, когато остана сама тук. Тръпки ме побиват.
— Суеверна ли си? — попита я Лес, докато тършуваше в един шкаф. Той хвърли поглед назад през рамо и се ухили, като добави: — Чух как някои от богаташите са убедени, че този кораб е обитаван от духове.
Вайълет понечи да го доближи, може би искаше да попречи на Лес да рови в шкафа; сетне явно размисли и вместо това остана близо до Дей.
— Екипажът също — отвърна тя. — Никой не може да отрече, че на този кораб се е възцарило някакво странно усещане.
Лес се засмя.
— Как е възможно да е обитаван от духове? Корабът е чисто нов. Никой не е умирал на него, освен…
— Момчето — каза Вайълет и разтърка ръцете си над лактите, все едно ѝ беше станало студено. — Но не е само заради момчето — на всяко плаване умират хора, просто повечето пасажери не разбират за това. Най-вече членове на екипажа. Стават инциденти. Но в това плаване има нещо различно. Била съм на много, така че би трябвало да знам.
Дей се съмняваше, че Лес вярва в духове. Самият той беше отраснал с такива приказки — с вярата във вълшебни създания и коварни сенки, прегръщана най-вече от бедните необразовани люде и по ирония на съдбата от силно религиозните, поне според личния му опит. Бяха същите хора, които щяха да призоват да бъде екзекутиран публично, ако някога разберяха за тайните копнежи, които хранеше у себе си — и точно по тази причина отдавна беше решил да няма нищо общо с тях, включително и с интереса им към магическото.
— Аха! — рече Лес, като се обърна.
В ръката си държеше бутилка с нещо, което приличаше на адски луксозно американско уиски — Дей беше чувал, че се казва „бърбън“.
— Вай? — подхвърли фамилиарно Лес, докато търсеше чаша. — И не се тревожи — просто ще долеем бутилката с вода. Той няма да разбере.
— О, не, не мога — отвърна притеснено Вайълет.
Но Дей не пропусна да забележи, че тя не каза на Лес да спре. Никой никога не казваше на Лес да спре.
— Е, добре тогава — рече щедро Лес, като наля питие за себе си и подаде друго на Дей. — Само за двамата джентълмени.
Дей отпи от уискито — парещата му топлина беше приятна и му помогна да се отпусне отвътре. В него едновременно се надигнаха противоположни емоции — от една страна, му се искаше да се напие заедно с Лес с уискито на богаташите и да не дава пет пари за последствията… но от друга, го обзе безпокойство. Сякаш някакво гласче вътре в него му каза: Приготви се. Пак се започва.
Лес наля трета, по-малка доза в друга чаша и я остави на една масичка.
— В случай че си промениш решението — каза той на Вайълет, като ѝ намигна.
Момичето се изчерви.
Лес се отпусна в един от меките пурпурни столове до илюминатора, скръсти крака и се облегна удобно.
— Знам, че не бива да го правим — рече той отново с лукавата си усмивка, — но е толкова хубаво да си богат.
Ръката му галеше подлакътника на стола, все едно беше някакво екзотично животно. Сетне измъкна тесте карти.
— Ще изиграем ли онази партия на покер, за която си говорехме?
Лес се беше пошегувал, че ще научи Вайълет да играе на „покер със събличане“ — игра, която беше научил в пъбовете на Понтиприд. „Това не е игра, за която една порядъчна млада жена като теб би трябвало да знае“, беше обяснил той, но Вайълет само изсумтя презрително. Ако държеше да се преструва на корава и дръзка, това си беше нейна работа. Момичето нямаше никаква представа какво я очакваше с Лес, но Дей знаеше защо такива като Вайълет изпитваха привличане към момчета като него и Лес: защото се чувстваха с тях дръзки и свободни. Изпълваха ги с безразсъдство.