Караха ги да се чувстват така, все едно животът им беше различен от онзи, който водеха в действителност.
Донякъде така, както го караше да се чувства Лес.
И тъй, тримата седнаха на масичката, на която закусваха семейство Астор. Лес раздаде картите, които полетяха над лъскавата лакирана повърхност като птици над езеро.
Момичето или изобщо не умееше да играе на карти, или се преструваше, за да загуби нарочно. Изгуби три поредни раздавания. Започна свенливо, като настояваше, че бижутата трябва да се броят, и с нежелание се раздели със служебната си значка на „Уайт Стар“ и една шнола, но след последното раздаване охотно захвърли престилката си. Ръцете ѝ се задържаха и над копчетата на блузката ѝ, все едно обещаваха нещо повече. Очите на Лес се спряха на гърдите ѝ, а на лицето му изгря широка усмивка, от която стомахът на Дей се сви.
Той изгуби две раздавания, в резултат на което си свали вратовръзката и пръстена. Когато и Лес най-сетне загуби една игра, щедро си свали жилетката, а в добавка към това — и ризата. Сетне завъртя глава насам-натам, докато вратът му не изпука, и Дей забеляза как се издуха бицепсите му — толкова премерено, че у Дей не остана и място за съмнение в нарочните му действия. Към този момент Вайълет вече беше започнала да се кикоти с всичка сила, лицето ѝ беше почервеняло и дори Дей се разсмя на една-две от шегите на Лес.
Стана му горещо и му се прииска да се раздвижи. Изправи се, за да се протегне и да налее по още едно питие. Докато доливаше в бутилката вода от каната, погледна през рамо и видя как Вайълет беше премрежила очи срещу Лес. Явно беше забелязала, че той е онзи от двамата, който ѝ обръща внимание, и беше започнала да му отговаря. Жените бяха много адаптивни същества.
В крайна сметка Дей си позволи да се отпусне и да си представи, че са в поредния стар пъб в Понтиприд или може би в някой нов бар в Ню Йорк, накъдето се бяха запътили. Всичко щеше да бъде наред, само да заличат следите от присъствието си и да се измъкнат от тази каюта преди единайсет вечерта. Той хвърли поглед на луксозния месингов часовник над камината — беше едва осем и половина. Семейство Астор още беше на вечеря и току-що им бяха сервирали ордьоврите.
През цялото време, докато играеха на карти, Лесли не спираше да оглежда помещението, като подхвърляше по някоя дума за това или онова. Каютата беше претъпкана с вещите на семейство Астор, все едно се чувстваха длъжни да оставят следа навсякъде, дори да са там за малко. Пътническите сандъци с костюмите на мистър Астор и роклите на мисис Астор стояха отворени, готови за оглед. На една странична масичка безредно бяха струпани книги, а до тях имаше канцеларски материали, мастилница и комплект писалки. По тоалетката бяха разпръснати различни бижута, все едно Мадлен Астор няколко пъти си беше променяла решението какво да си сложи, преди да излезе за вечеря.
Лесли скочи на крака.
— Да сменим играта — обяви той изведнъж. — Изпитвам твърде голямо уважение към скромността, която споделяте и двамата, за да продължаваме по този начин.
При тези думи Вайълет отново се разсмя. Лес се зае да обикаля каютата, а тя се завъртя на мястото си, за да го проследи с поглед.
— Човек може да научи толкова много от вещите на другите, не мислите ли? — подхвърли Лес, докато разглеждаше наоколо.
Пръстите му заиграха във въздуха над купчината книги, но в крайна сметка се спряха на един бележник с кожена подвързия, оставен отворен на страница, зацапана с мастило.
— Какво е това?
— Не му пипай нещата — обади се Вайълет. — Много си лош, Лесли.
— Ще внимавам — отвърна той и размърда пръсти срещу нея. — Тези ръце винаги са нежни, уверявам те.
Когато чу това, тя отново се изчерви и се разсмя.
— Той няма и да разбере — рече Лес и взе бележника, за да го разгледа.
Разлисти една страница, после следващата.
— Твоят мистър Астор е голям мислител. Не дава почивка на мозъка си, така ли е? Тук има всякакви бележки за някакво устройство. Нещо свързано с велосипед.
Той прелисти още една страница.
— Всъщност това ми прилича на… изобретение.