Лес се зарови назад в бележника, смръщил вежди като териер, надушил плячка.
Вайълет прибра картите от масата.
— Веднъж чух как мистър Гугенхайм поздрави мистър Астор за нещо — за някакъв патент, който е защитил току-що, или нещо подобно. Сигурно е много умен човек.
Лесли вече яростно разлистваше страниците на бележника.
— Тук има и още. Някакви съчинения… Може би се смята и за поет.
Той върна бележника на мястото му, като внимаваше да го остави отворен на предишната страница. Сетне се обърна към гардероба. Дей с облекчение забеляза, че ако не друго, поне се отнасяше внимателно с нещата на Астор. Докосваше ги с уважение, все едно бяха негова собственост.
— Това е доста екстравагантно облекло като за богаташ от висшето общество, не смятате ли? Имаме си работа с човек, който обича да го гледат и да му се възхищават. Човек, който обича светлината на прожекторите. И се държи така, все едно е на сцената.
Докато Лес изпълняваше малкото си представление пред Вайълет — защото определено ставаше дума за това — вниманието на Дей се отнесе от него, сякаш се понесе над главата му, така че останаха само той, топлината на уискито и наблюдението. Лес винаги се държеше така, все едно беше способен да разбере всичко за всекиго от пръв поглед, подобно на гадател. Колкото и много да излъчваше — топлина, енергия, опасност — той не спираше и да поглъща, да възприема, да кара човека срещу себе си да се почувства видян, огрян от вниманието му, пълен с живот. И виждаше неща — подробности, възможности, надежди и желания — които други пропускаха.
Донякъде именно с това беше привлякъл Дей първоначално. Беше ги запознал треньорът им, Джордж Къндик. И двамата не бяха нищо повече от обикновени момчета, които висят в боксовата зала, макар и Дей да заемаше по-високо място в йерархията от Лес, защото Къндик беше видял у него нещо обещаващо. Колкото до Лес, той беше само едно хлапе от улицата, което си беше наумило, че може да стане боксьор с ръцете си, тънки като дръжки на метли, и хлътналите си гърди. В началото Дей се държеше далеч от него, защото беше склонен да се отнася с недоверие към позьори и опортюнисти, но с времето бяха станали приятели — най-вече защото Дей се беше убедил, че любовта и възхищението на Лес към Къндик бяха съвсем истински. А след като Къндик беше видял нещо в това кльощаво русо хлапе, може би и Дей трябваше да го види.
След това двамата станаха съквартиранти — докато един ден не стана нещо съвсем различно. По някакъв начин Лес беше разбрал нещо за Дей, което самият Дей — не и наистина, не и с тези думи — не знаеше за себе си.
Това накара Дей да се почувства разголен в присъствието на Лес, все едно Лес го разбираше… ала в същото време не си даваше никакъв труд да му каже дали и за него е същото, или Дей беше просто мимолетно увлечение сред безбройните източници на развлечение, от които черпеше Лес.
От коридора се разнесе тропот, който прекъсна въздействието на магията, упражнявана от Лес върху присъстващите в каютата, и Дей отново си спомни каква катастрофа щеше да стане, ако ги хванеха тук. Двамата с Вайълет — сякаш вече по-пияни от Лес, поне така му се стори — трескаво се раздвижиха, за да подредят всичко в стаята, а сетне тримата се измъкнаха навън с приглушен кикот и изчакаха да стигнат до задното стълбище, преди да се втурнат надолу по него, докато Вайълет се кискаше в шепите си.
Но забавленията не бяха приключили.
— Елате насам — рече Лес с блеснал поглед, докато отваряше една по-тясна врата в дъното на коридора, който водеше между първокласните каюти, за да продължат надолу към трета класа.
Сетне ги поведе натам, неразбиращи и послушни, подобно на омагьосаните деца, които бяха последвали свирача от приказките. Коридорите на долната палуба бяха пълни с хора и от начина, по който Вайълет отскачаше настрани от пътя им, стресната от тях, Дей предположи, че това е първият път, когато ѝ се случва да слезе тук — на това място, толкова различно от първа класа, където обикновено прекарваше дните си. Въздухът беше натежал от миризмите на пот, бира и домашни наденици, донесени в багажа. Наоколо се гонеха деца като побеснели кутрета. Налагаше се да прескачат картоиграчи, насядали на пода по коридора.
Отнякъде се носеше мелодия на хармоника, придружавана от ритмичните танцови стъпки на жигата.
Накрая тримата хлътнаха в пуст коридор, недалеч от котелните помещения. Дей чуваше как си говорят мъжете, които обслужват парните котли, докато хвърляха въглища в пещите, но не виждаше никого. Бяха сами.